Робърт Дугони - Необходими жертви

Русокосият се огледа.

— Защо тогава сте толкова неподготвени?

Уелс отиде при полицата и взе чая.

— Неподготвени ли? Напротив, много добре сме подготвени. Съдбата не може да се промени, човек трябва да я приеме. Аз приемам своята.

Посетителят го погледна любопитно.

— И каква е съдбата ви?

Уелс взе сатъра от дъската за рязане и отсече парченце лимон. Острието се заби в дървото с трясък. Той не отговори.

— Жената е била тук — каза посетителят, докато Уелс слагаше захар и сметана в чашата. — Показа ли ви обицата?

Уелс пусна резенче лимон в чашата, събра една лъжичка чай от кутията и го сипа в малко платнено пакетче.

— Казах, че ви очаквах. Не съм искал да разговарям с вас. Защо се бавите с онова, което и двамата знаем, че ще направите?

Посетителят извади пистолета от джоба на якето си.

— Скулптурата е за вас — каза Уелс и посочи масата.

Посетителят я огледа любопитно.

— Подарък ли? Аз пък няма как да я отнеса.

Уелс се усмихна.

— Ще я отнесете. И когато настъпи вашият час, ще я видите ясно, защото тя е вашата съдба. Ще ви нарани така, както никой човек не може да причини смърт. Това ще е вечна болка.

Посетителят се засмя.

— Странна птица сте вие. — И дръпна спусъка.

Фройд бавно се надигна от постелката и се приближи до окървавения си господар. Близна потното лице на Уелс, после изскимтя и седна до него, като се сви на топка.

Убиецът пристъпи напред. Нямаше смисъл да проверява пулса. Един изстрел бе достатъчен. Погледна безформената метална скулптура и се изкиска:

— За някои е изкуство, за други — боклук.

Изведнъж металните обръчи като че ли се размърдаха. Чайникът на печката засвири пронизително и го разсея. Когато отново погледна металната скулптура, видя мост. Макар че не различи човешка фигура, той си се представи застанал по средата, увиснал над нещо, което отначало бе взел за вода, но сега осъзна, че е съвсем друго. Назъбените метални парчета не бяха игриви морски вълни. Не бяха никакви вълни. Мостът преминаваше над огнена река и пламъците се издигаха, за да го погълнат, да го горят вечно.

В следващия момент мостът рухна.

Дана караше мъчително бавно. Сигурна беше, че някоя кола ще изскочи от поредния завой и ще я изблъска в пропастта. Разбра, че пак е пропуснала отклонението за къщата на Уелс, защото стигна до селото. Ядосана на себе си и с чувството, че времето изтича, тя отново потегли назад. Ту поглеждаше в огледалото, ту търсеше отклонението. Този път видя канарата, макар че на тъмно изглеждаше различно. Джипът се гмурна в джунглата. Когато наближи поляната, тя изгаси фаровете и колата потъна в пълен мрак. Изключи двигателя и спря под скулптурата, която се издигаше като мрачен исполин.

Дана тихо слезе, като остави вратата отворена. Чуваше се само вятърът. Портата на тунела бе отворена. Не си спомняше дали я е оставила така, когато си тръгваше, но мислеше, че я затвори, за да не излезе Фройд. Този път нямаше мамеща светлина, която да я води през цилиндричната тръба. Тя си пое дълбоко дъх, събра целия си кураж и навлезе в мрака, като въпреки отвращението си опипваше бетонната стена. Към края мракът изглеждаше синкав и тя излезе под осеяното със звезди небе. Този път Фройд не се появи. В дъното на стълбите вратата бе само притворена. От това стомахът й се сви. Въпреки че беше хладно, тя се потеше. Отвори вратата. Не видя Леонардо или Фройд и от това сърцето й заби още по-тревожно. Варосаните стени в хола отразяваха трептящата светлина от две свещи. Вентилаторът на тавана бавно се въртеше. Дана влезе в кухнята, където стената бе обагрена в яркооранжево от горящата печка. Леко ухаеше на лимон и сладък корен. Сатърът бе забит в дъската за рязане, до пълна чаша с чай се търкаляше срязан лимон. Дана пипна чашата. Беше студена. Скулптурата върху работната маса, онази, над която Уелс работеше при предишното й идване, се беше сринала. Дана чу скимтене и заобиколи масата.

Фройд я погледна жално и пак изскимтя. До него лежеше Леонардо, а между тях — господарят им. Сърцето на Дана се сви от мъка, тя закри с ръка устата си, за да заглуши хлипането си. Коленичи и погали Уилям Уелс по бузата. Ако не беше дупката в главата, човек можеше да си помисли, че спи. Дори сякаш се усмихваше. Дана извади мобилния си телефон, но спря. Какво щеше да каже? Какво правеше тя при Уелс, далеч от Сиатъл и с еднопосочен билет?

Прибра телефона, изправи се, взе сатъра от дъската и тръгна към вратата. Спря и погледна Фройд и Леонардо.