Робърт Дугони - Необходими жертви

— Ревност. — Уелс прошепна думата толкова тихо, че Дана се усъмни дали е чула добре.

— Моля?

— Попитахте защо един мъж ще убие друг. От ревност.

— Питам защо брат ми е мъртъв.

Уелс кимна.

— Все едно е.

Тя объркано погледна странния дребосък.

— Знаете ли кой уби брат ми?

Уелс поклати глава.

— Не. Знам само защо.

— Мислите, че е заради… ревност? — Тя се наведе напред. Котката скочи от скута й. — Пазите ли ведомост за продажбите? Някъде да сте записали какво за кого сте изработили?

— Не си водя записки.

Той отново отпи от чая и се облегна, за да може котаракът пак да скочи в скута му.

— Нямате ли разписки или някаква документация за данъчната служба?

Уелс се усмихна.

— Не си водя записки, госпожо Хил. Никога не съм си водил. Колкото до американските данъци…

Сви рамене.

Надеждата я напусна и тя въздъхна отчаяно. Облегна се назад и изведнъж се почувства съсипана от дългия полет и смазващата жега. Беше дошла чак дотук за нищо. Допи чая си, остави чашата на една дървена масичка и се изправи.

— Достатъчно ви губих времето. Съжалявам, че прекъснах творческия ви процес, господин Уелс. Благодаря за чая.

Той се изправи.

— Казвам се Уилям и престанете да се извинявате. Компанията на красива жена трябва да се цени… като захар в чая.

Тя се засмя и стисна ръката му.

— Благодаря, Уилям.

Тръгна си, но я осени странна мисъл и спря по средата на стаята.

— Твърдите, че създавате произведенията си винаги за определен човек, но също така казахте, че тази обица може да принадлежи и на мен. Защо?

— Защото жената, за която я създадох, много прилича на вас. И тя обичаше каквото вие обичате, и е нещастна по същата причина, поради която вие сте нещастна.

След час Уелс изпрати Дана до вратата в компанията на Фройд. Котаракът Леонардо пак се бе пъхнал между одеялата.

— Фройд ще ви изпрати до колата — каза.

Дана кимна и излезе. В шест следобед беше топло, но още я побиваха тръпки. На вратата се обърна, изведнъж почувства, че трябва да се сбогува по-сърдечно с Уелс. Наведе се и го целуна по бузата.

Той стисна ръката й и й подаде кафяво хартиено пликче.

— Чай. Пийте го всеки ден със захар, докато изчезне.

Сведе очи, отстъпи крачка назад и леко затвори дървената врата, оставяйки я сама с телохранителя й Фройд.

Спускането от планината след посещението при Уилям Уелс в настъпващия сумрак налагаше да съсредоточи всичките си сили. Когато върна наетата кола на летището, Дана не позна служителката, докато тя не изказа изненадата си, че си заминава толкова скоро. Понеже не знаеше колко време ще се забави на острова, Дана си беше взела билет само за отиване. Сега осъзна, че е било грешка. Повече от всичко искаше да се махне от този остров, но жената на гишето на „Хауеян Еърлайнс“ само клатеше глава — всички места за вечерните полети били заети, дори били продадени повече билети.

— Спешно е — настоя Дана. — Непременно трябва да се прибера тази вечер.

Служителката я посъветва да купи билет за сутрешен полет и да остане да чака на летището, ако се освободи място вечерта. Шансовете не бяха големи, но това било най-разумното, което можела да направи. Дана се съгласи. Вече не се чувстваше в безопасност и предпочете да остане на оживено място, вместо да е сама в хотелска стая. Седна в кафенето на „Хауеян“, поръча си водка с портокалов сок и се заслуша в компютризирания глас, обявяващ заминаващите и пристигащите полети. На няколко пъти се опита да се свърже с детектив Логан, но не успя. На визитната му картичка бе записан само служебният му номер. Домашният го нямаше — нищо чудно при тази професия.

Докато седеше до големия прозорец и гледаше едно въздушно такси в сумрака, Дана се замисли за странния дребосък, живеещ сам в планината, и за онова, което й беше казал. Чувството й, че Уелс я е очаквал, се засилваше. Също и чувството, че Фройд я е пуснал да мине през тунела не заради умението й да укротява животни, а защото така е трябвало. Откъде обаче е знаел? Беше възможно, но… Дана извади обицата от джоба си и я претегли в дланта си. Красотата й — основната причина, поради която Уелс бе престанал да прави бижута — я опияняваше. Замисли се за паричната й стойност. Сега виждаше бижуто в друга светлина и това я натъжаваше. Уелс избрал синия камък не заради красотата му, а защото отразявал тъгата в очите на една млада жена. Диамантената капка отдолу олицетворявала една от многото сълзи, които жената била проляла и щяла да пролее — жена, която според него много приличала на Дана.