Робърт Дугони - Необходими жертви

Освен това, ако убиецът на Коул просто е бил предпазлив, както предполагаше Мърфи, изводът щеше да е същият. Ако е бил предпазлив, значи е знаел, че Коул е въоръжен. А това знаеше само онзи, по когото Коул беше стрелял с деветмилиметровия си пистолет в мотела „Емералд ин“.

Мотивът не беше грабеж. Убиецът не беше взел парите им. Не беше взел малкото ценности, които имаха — часовници, златни верижки, пръстени. Мотив обаче имаше. Коул бягаше, очевидно в Айдахо, където имаше роднини. Беше тръгнал рано сутринта и след няколко часа каране бе почувствал нужда да отиде до тоалетната и е трябвало да зареди колата. Щом убиецът си е дал толкова труд да настигне и да убие човек, който явно бяга от нещо, значи от самото начало го е бил замислил. Ако не беше заради пари, значи бе за нещо, което Коул е знаел; нещо, в което убиецът е виждал опасност, нещо, свързано с грабежа у Джеймс Хил.

Това обясняваше защо бяха намерили окървавените дрехи и часовника, оставени умишлено в мотела. Убиецът искаше полицията да разбере, че Коул и Кинг са убийците. Явно обаче не искаше никой да научи истинската причина да отидат в дома на Хил и кой ги е изпратил. Това бяха два от въпросите, които Майкъл Логан си задаваше и не знаеше отговорите. Други два обаче бяха много по-важни: къде е Дана Хил и дали е добре?

Дана отстъпи назад и се препъна, краката й се удариха в стъпалото и тя едва не падна. Подпря се на стената. На прага стоеше забулен с качулка рицар, който държеше в покритите си с ръкавици ръце копие, бълващо пламък.

— Фройд! — извика той и гласът му прокънтя като в метален варел.

Вдигна стъклото на оксиженистката маска и отдолу се показа потно мургаво лице с прошарена брада. Без да обърне внимание на Дана, погледна кучето:

— Не искам посетители, докато работя, Фройд. Никакви посетители.

Кучето се шмугна покрай него; не личеше да се чувства виновно за пропуска в охраната. Господарят му се обърна към Дана:

— Коя сте вие?

Говореше с британски акцент. Гласът му беше басов.

— Дана Хил — отговори тя първото, което й хрумна. Уилям Уелс я изгледа недоверчиво и от сърдития му поглед изглеждаше, че се кани да затръшне вратата. Неочаквано изражението му се смекчи и той отбеляза по-дружелюбно:

— Фройд явно ви харесва.

Дръпна се и й направи място да влезе.

В издълбаното под земята помещение дебели дървени греди, скрепени с колони чрез квадратни черни болтове, поддържаха стените и тавана като скелет на огромно животно. Таваните бяха кръгли, стаите в подобната на иглу пещера не бяха разделени от междинни стени. В дома на Уилям Уелс цареше пълен хаос: мебелите бяха поставени между ламарини, купчини метални обръчи и скулптури — завършени шедьоври, възбуждащи въображението като онази в двора, или творби на различни етапи на изработка. Бижутерът беше казал на Дана, че геният на Уелс позволявал на хората да видят в творбите му онова, което искат да видят, и нямало двама души, които да ги тълкуват по един и същи начин.

Въпреки това по някакъв тайнствен начин стаите сякаш се преливаха една в друга, неограничени от колони и стени. Дана видя вход на помещение, очертан от крилете на огромна скулптура на орел, канещи в уюта на кът с миндери и възглавнички. То се преливаше към композиция от маса и столове, а тя бавно преминаваше в работилницата в задната част на къщата. Също като скулптурите си Уелс бе снабдил дома си само с най-необходимото, оставяйки възможност на въображението да допълни останалото. Или може би просто не го интересуваше. Може би нищо извън най-необходимото не беше важно за него — повърхностните материали, които обикновено покриват вътрешната конструкция, липсваха.

Уелс махна заваръчната маска и ръкавиците и ги остави на грубата дървена маса. Закачи гумираната си престилка на една кука. Когато свали бронята, се оказа, че е нисък и закръглен като къщата си. Не по-висок от метър и шейсет, с плешиво теме като на монах, заобиколено с кръг от коса, която продължаваше по врата му и се скриваше под яката на мократа от пот бяла риза. Имаше големи уши и хлътнали очи, които надничаха изпод дебели вежди. Прошарената брада покриваше голяма част от лицето му. Уелс тътреше краката си, сякаш се боеше да не се изхлузят от твърде големите му обувки. Ръцете и краката му изглеждаха къси дори за дребното му тяло, но без усилие вдигна тежкия черен чайник от закръглената чугунена печка, чийто кюнец изчезваше в тавана. Дана любопитно го наблюдаваше как пълни чайника от груба поцинкована тръба, стърчаща направо от стената, след което го сложи върху котлона. Наведе се, отвори вратичката, пъхна две цепеници в огъня и раздуха пламъците с крачния мях, който лежеше на пода.