Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана обърна гръб на скулптурата и се огледа. Зад поляната имаше каменна стена. Отначало не я беше видяла, защото бе обрасла със свежи тропически лиани, отрупани с червени цветове. Те закриваха и ръждясала желязна порта. Тя водеше към сводест тунел, който от мястото, където стоеше Дана, се стесняваше към малък светъл кръг в дъното. Тя се огледа с надеждата, че има друг вход, но не видя. Ако в джунглата имаше къща, до нея се стигаше през стесняващата се галерия. Леко разтреперана, Дана отвори портата. Тунелът беше влажен, миришеше на застояло и разлагаща се растителност. Чу шум от капки, който отекваше в бетонната тръба. Младата жена си представи прилепи… и змии. Кожата на ръцете й настръхна. Можеше да се справи почти с всичко освен с прилепи и змии. Плахо пристъпи напред, като държеше ръцете си разперени, но не смееше да докосне стените или да погледне нагоре. Съсредоточи погледа си върху светлината в края. С всяка стъпка светлото петно се уголемяваше, докато достигна размерите на входа, през който беше дошла — стесняването, както и металната скулптура, бе оптическа измама.

Дана вдигна ръка, за да закрие очите си от ослепителната светлина. В светлото петно се открои варосана постройка. Сякаш се виждаше през телескоп. Когато излезе от тунела, тя сложи черните си очила. Имаше чувството, че е излязла през платно на картина. Джунглата свършваше. Земята също. Къщата бе построена на ръба на отвесна скала и сякаш висеше във въздуха между кристално синия океан и безкрайния хоризонт. Кацнала на склона, тя бе закрепена по начин, който оставаше скрит за окото.

Силен гърлен звук наруши тишината. Сърцето на Дана подскочи. Тя се обърна и видя червеникавокафяв доберман със свити уши и оголени зъби, наполовина скрит в храстите.

„И зли кучета — помисли си. — Прилепи, змии и зли кучета.“

При единствен път за бягство в тунела, не й оставаше друго, освен да отстоява позицията си.

— Спокойно, кученце. Спокойно.

Животното пристъпи напред, държеше главата си наведена — не ръмжеше, но беше нащрек. Опитът й с кучета се заключаваше в гледането на басета на съседите и собствения си златист птичар. Знаеше, че най-важното е да запазиш самообладание. Много е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти направя.

Тя се огледа. Нямаше къде да избяга. Никакво оръжие не се появи изневиделица като по филмите.

Кучето бавно се приближи и спря пред нея. Дана предпазливо завъртя дланта си и бавно я протегна, като внимаваше да не потрепери или да не стисне пръстите си. Кучето я гледаше подозрително. После се приближи още и подуши ръката й. Тя почувства дъха му и трябваше да събере цялата си воля, за да не се отдръпне.

— Добро куче. Добро кученце.

Много бавно и внимателно смъкна дланта си под муцуната му и го почеса. Кучето я наблюдаваше любопитно. След малко изплези език и ушите му се изправиха. Дана продължи да го гали по главата, зад ушите и по шията. То се приближаваше все повече, даваше й повече достъп до ушите и главата си, докато накрая се притисна до нея.

— Тук ли е господарят ти? — Кучето наостри уши и я погледна. — Хайде да почукаме на вратата.

Тя пристъпи напред, като се надяваше примирието им да включва позволение да отиде до сводестия вход и дървената врата. Дана вдигна потъмнялото желязно клепало и почука три пъти. Кучето застана до нея и я погледна. След като никой не се показа, тя отново посегна към клепалото, но то рязко се изплъзна от ръката й, когато вратата се отвори, и тя уплашено изписка.

Гаврил се е с него.

Това бе заключението на Логан, преди да тръгне от бензиностанцията за Сиатъл. Убиецът се беше гаврил с Маршал Коул. Нямаше друго обяснение. Може би убиецът просто е внимавал, както предположи Мърфи, но той не мислеше така. Коул бе оставил пистолета на казанчето зад тоалетната чиния. Чел е спортната страница — свещено право на мъжа, както отбеляза Мърфи — което означаваше, че не е очаквал да го нападнат. Ако беше вярно, убиецът е знаел, че жертвата не подозира нищо. Този човек беше професионалист, не случаен човек. Логан го чувстваше. Това означаваше, че можеше просто да влезе в тоалетната, да отвори вратата на кабината и да застреля Коул в главата. Но не го беше направил. Също така не го бе измъчвал. Просто си беше поиграл с него като котка с мишка. Беше го оставил достатъчно дълго, за да си помисли, че ще оцелее, и после го бе очистил.

Това убеди Логан, че убиецът на Маршал Коул е същият, който е убил и Лорънс Кинг. Не беше далеч от ума. Съвпаденията бяха твърде много. И в двата случая пистолетът бе 22-ри калибър и никой не беше чул изстрела, никой не бе видял убиеца и както Коул, така и Кинг бяха издъхнали, преди да успеят да реагират. И двата изстрела бяха абсолютно точни и смъртоносни.