Робърт Дугони - Необходими жертви

— Мисля, че инициалите на майстора са гравирани отзад — отбеляза Дана. — Уилям Уелс.

Жената я погледна, сякаш не беше сигурна, че е чула добре. Обърна обицата и на лицето й се изписа огромно удивление.

Дана усети, че е напипала следа.

— От колко време имате това бижу? — поинтересува се продавачката.

— Както казах, от десет години.

— Това е приблизително от времето, когато той престана да проектира бижута.

— Престанал е да проектира ли?

Дана изведнъж се загрижи. Десет години бяха много време. Уилям Уелс може би бе починал. Не й беше хрумнало.

— Казаха ми, че живее на острова — добави тя.

Жената кимна.

— От време на време минава през града. Уилям Уелс е човек на изкуството. — Замълча за момент, сякаш да наблегне на това или да си поеме дъх, докато търси подходяща дума. — Повечето скулптури, които ще видите в града, са негово дело. Той е ексцентричен гений. — Отново насочи вниманието си върху обицата. — От доста години не съм чувала да е изработвал бижута. Това е прекрасен образец.

— Половин образец, опасявам се. Освен ако не го намеря.

— Можем да ви направим дубликат тук.

— Предпочитам той да го направи, ако успея да го убедя. Но обещавам, че ще купя камъните от вас. Знаете ли как мога да го открия?

Жената поклати глава.

— Чувала съм, че живее извън града на брега на океана, но е почти невъзможно да се срещнете с него, защото не приема посетители.

— Бихте ли ми обяснили как да стигна там?

— За съжаление не мога. Не съм ходила.

Дана въздъхна.

— Много жалко. Надявах се да поръчам също пръстен и огърлица в същия стил като обиците. Може би и гривна.

Очите на бижутерката се разшириха. Дана бе улучила в десетката.

— В същия стил ли? — невярващо попита жената.

— В същия стил и със същото качество.

Жената издаде челюстта си и вдигна вежди, а ноздрите й се разшириха, сякаш в този момент надуши миризмата на Уилям Уелс.

— Голяма кучка, а? Зарязва го седнал в кенефа. Какво безсърдечие — измърмори Патрик Мърфи.

Логан се приближи. Няколко патрулни и цивилни коли и една линейка бяха спрени пред бензиностанцията на шосе 82 малко преди Якима. Пред тоалетната чакаха двамата души от „Бърза помощ“ и нервно подритваха чакъла. Двамата детективи от Якима бяха проверили Коул в компютъра и бяха установили, че в Сиатъл го издирват във връзка с две убийства. Веднага бяха известили Мърфи и Логан.

Логан усети миризма на алкохол в дъха на колегата си. Посочи магазина, където вече бе разговарял с продавача:

— Хлапето каза, че Коул и приятелката му са дошли заедно, но той е отишъл в тоалетната. Тя взела някои неща, подрусала циците си пред него и отишла да напълни резервоара. После се върнала в магазина, но парите не й стигали за покупките и горивото, а пък нямала търпение да чака Коул. Затова предложила на хлапака пак да му покаже гърдите си, ако й направи намаление.

— Кучка! Той съгласил ли се?

Логан се усмихна.

— Кучката си отнесла покупките.

— Браво на момчето — ухили се Мърфи. — Такава възможност не се изпуска, случва се веднъж в живота. Струвало ли си е?

— Не сме обсъждали този въпрос. Не мисля, че е много уместно да се интересуваме толкова от гаджето на Коул.

— Мамка му, така можем да засилим интереса към разследването — засмя се Мърфи. — Ще пуснем издирване на два силиконови балона и всички патрули в щата ще се втурнат да я търсят.

Логан поклати глава.

— За това може и да си прав. Момчето не е видяло номера, но каза, че е била с тъмносин или тъмносив шевролет „Нова“. Накарах колегите от Якима да обявят издирване за синя или тъмносива нова.

— С големи, кръгли… фарове — добави Мърфи.

Логан се усмихна.

— Нещо ново около дома на Брайт?

— Изпратих хора да наблюдават, но още не се е появила. Може да е отпрашила към другия край на страната. Коул не е човек, който лесно ще приеме да го зареже в кенефа.

— Е, вече няма от какво да се тревожи.

— Хлапакът видял ли е някой да отива след Коул в кенефа?

Логан поклати глава.

— Спомня си смътно, че чул бръмчене на кола наблизо, но вече е свикнал с шума и не му обръща внимание. Предполагам, че точно тогава е бил зает с друго.

— Лъскал е бастуна, това е правил — изсумтя Мърфи.

— Важното за нас е, че не си спомня да е видял никого.

— Беше ли вече там? — попита Мърфи, като посочи входа на тоалетната.

— Още не.

— Голяма веселба. Труп със свалени гащи, седнал на тоалетната чиния.

— Нямам търпение да го видя.