Робърт Дугони - Необходими жертви

— Тъпаци — измърмори Коул.

Вратата на тоалетната изтрака. Коул изшумоля с вестника, за да покаже на новодошлия, че кабинката е заета. Само това му оставаше — някой да отвори вратата и да го види така. След малко чу шуртене на вода, после два пъти завъртане на топа с хартиените кърпи. Оня си бършеше ръцете. Коул пак се зачете в статията, но не чу вратата да се отваря и не видя лъча светлина, както когато оня бе влязъл. Чу шум от смъкване на цип и надникна под вратата на кабинката. Видя два каубойски ботуша, обърнати към стената. Коул изсумтя. Тоя беше някакъв чистник, първо си миеше ръцете, после пикаеше. Имаше ги всякакви.

Коул отново се зачете, чу водата на писоара и шум от затварянето на ципа, каубойските ботуши се скриха от погледа му. След малко от умивалника пак се чу шуртене и тракане от развиването на хартията. Тези шумове го разсеяха. Той погледна останалата част от таблицата с резултатите от мачовете, за да види кой бие и кой губи. „Ред Сокс“ побеждаваше за трета поредна вечер и беше само на две точки зад „Янките“. „Маринърс“ оставяха сезонът да им се изплъзне между пръстите, и то само защото бяха забравили основното правило. Пичинга!

Коул осъзна, че не е чул вратата на тоалетната да се отваря. Смъкна вестника и надникна под вратата на кабинката, но не видя каубойските ботуши. Погледна нагоре, като си помисли, че оня може да е някакъв извратеняк и ще се опита да наднича, но никой не го гледаше. За момент ботушите минаха пред кабинката му, после чу вратата на съседната да се отваря и затваря, резето изщрака.

— Мамка му — изръмжа Коул достатъчно силно, та оня да го чуе. — Ще решиш ли най-накрая какво искаш да правиш?

Надникна, видя, че ботушите са насочени напред от двете страни на тоалетната чиния, и се успокои. Раздразнен, че оня тъпанар нарушава ритъма му, отново вдигна вестника. Знаеше, че още не е свършил. Всяка сутрин се нуждаеше от петнайсет минути спокойствие, за да даде възможност на вътрешностите си да се прочистят.

Докато се опитваше пак да чете, чу друг шум, но този път не се досети от какво. Допря ухото си до металната стена, която го разделяше от оня малоумник. Шумът беше като от мишка, която гризе чипс, или от стъргане по дърво. Тъкмо смяташе да издумка по стената, когато голямото руло тоалетна хартия падна заедно със стойката си. В металната преграда остана дупка с размерите на бейзболна топка.

— Хей, тъпак — изкрещя Коул, — ще ти сритам задника. — Наведе се и надникна през дупката. — Чуваш ли, бе?… О, мамка му!

Брайт стоеше с гръб към щанда, гледаше колонките под синьо-оранжевия навес и чакаше Коул. Мисълта да осъществи мокрите мечти на пубертетчето вече не я блазнеше. Резервоарът бе побрал бензин за шестнайсет долара и седемдесет и пет цента. Знаеше си, че ще излезе повече от петнайсет. Тя се обърна към момчето:

— Колко е часът?

— Колко какво?

Тя поклати глава и го погледна презрително.

— Часът!

— А, единайсет и четирийсет и пет.

Голям малоумник беше тоя Коул. Имаше още шест минути и щеше да я кара да чака до края. Никога не успяваше да скъси времето. Винаги му трябваха точно петнайсет минути, за да прочете за проклетия „Маринърс“. Напиваше се като свиня и се държеше с нея като с пачавра, независимо дали беше пиян или трезвен. Не работеше, освен понякога по строителните обекти и тогава не се прибираше по цяла нощ, наливаше се по кръчмите и харчеше каквото е изкарал. Сега го тресеше параноя, в главата му беше влязла някаква безумна фантазия, измислена вероятно от Лари Кинг, че го преследват специалните части. Брайт не се изненада, че някой е гръмнал Кинг, който беше още по-голям негодник и от Коул, но тя със сигурност знаеше, че специалните части няма да се занимават с такава отрепка. Вероятно го беше очистил някой негодник, на когото е дължал пари.

По-важният въпрос бе, какво, по дяволите, ще прави тя в скапания Айдахо. И то при неговите роднини, моля ви се! Той и братята му вероятно щяха да се редуват да я чукат или още по-лошо — и четиримата заедно. Само това й липсваше. Погледна към колата си и видя коженото яке на Коул, преметнато на задната седалка. Не си го беше взел. Скапанякът го бе забравил. Ключовете бяха в стартера. Обърна се към щанда и придърпа плика към себе си.

— Колко ти дължа?

— Двайсет и два и трийсет и пет.

— Закръгли ги на двайсет и ще ти дам пак да видиш и да пипнеш, та да ти стане пишката в оранжевите гащи.

Дана слезе от самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ на откритото летище „Каулуи“ на остров Мауи. Спря, сякаш да потърси нещо в чантичката си, да намести едната си обувка или просто да се наслади на зеленината, аромата на цветя и тропическите дървета, поклащащи се от топлия ветрец. Както през целия полет, така и тук постоянно оглеждаше другите пасажери, опитвайки се да разбере дали някой не я следи. Мъжът, когото бе видяла в къщата на брат си, го нямаше. Тя дори си измисли повод да мине през кабината за първа класа, за да провери. Сега го нямаше и на летището и никой не й изглеждаше подозрително. Ако някой я следеше, не му личеше.