Робърт Дугони - Необходими жертви

„Не се съмнявам, че късметът ще е на твоя страна.“

Не беше нужно да си детектив, за да разбереш, че това е предупреждение към съпруга й, че знае за тайните му похождения. После затвори, без да изчака отговора му.

Логан притисна слушалката до ухото си.

— Не те чувам добре. Има много шум.

— На „Сиатъл — Такома“ съм.

— На летището ли? Къде отиваш?

— В Мауи. След малко излитам.

— Браво на теб. Ще вземеш ли Моли?

— Не. — Той долови колебание в гласа й. — Мисля, че намерих следа към обицата. Ще разбера със сигурност, когато стигна.

Логан свали краката си от бюрото и се изправи.

— Дана, чакай. Не намерихме никого, отговарящ на описанието, което двете с Бернадет Джордж дадохте. Даниел Холмс е плешив и нисък. Изобщо не е ходил в дома на брат ти, нито в агенцията, а телефонният номер и адресът на визитната картичка са фалшиви. Ако съдим по състоянието на бараката, този човек е професионалист или има връзка с такива хора. Много е опасно, Дана.

— Предупреждаваш ме да внимавам, така ли?

— Искам да ти кажа, че съм съгласен с предположението ти, че Коул и Кинг са само примамка. Ако приемем тази хипотеза, значи са били изпратени в къщата на брат ти с някаква задача, но нещата са били нагласени така, че да го убият. Сега някой се е заел да ги очисти и да премахне всички следи, водещи към истинския престъпник. Сред тях може да е и скъпата обица, собственост на някоя жена. Ако съм прав, Коул и Кинг са били изпратени да я вземат. Непознатият, който е отишъл в къщата на брат ти и в бараката, също я е търсил. Така по всяка логика ти ставаш следващата им мишена. Ти си сестра на жертвата.

— Обиците са със запазена марка, Майк. Няма друг такъв чифт в света. Ако намеря майстора им, той може да ми даде информация за кого са били поръчани.

Логан чу глас като от оповестителна система на летище.

— Трябва да тръгвам, последно повикване за полета ми.

— Човекът, който е претърсил бараката, може също да го знае, Дана.

— Точно затова не бива да губим време, Майк. Това е единственият директен полет до Мауи за деня.

— Значи и онзи тип може да е в самолета.

— Тръгвам, Логан. Трябва да го направя. Ще ти се обадя по-късно да ти кажа какво става.

Той не се отказваше.

— Този човек е отличен стрелец, Дана. Вероятно е добре обучен. — Погледна часовника си. — Вземи по-късен самолет. Ще дойда с теб.

Тя затвори.

Логан стисна слушалката.

— По дяволите!

Затвори. Телефонът иззвъня в момента, когато го остави.

— Дана?

Патрик Мърфи го поздрави с една от обичайните си груби забележки:

— Мамка му, трябваше да се досетя, че си седиш удобно в кабинета, докато аз тичам насам-натам да разследвам твоите случаи.

На Логан не му беше до заяждане.

— Ако ти разследваш случаите ми, значи сериозно съм загазил.

— Сигурно си голям късметлия. Попаднахме по дирите на твоя приятел Коул. Оказва се, че има приятелка в Обърн и живее във фургон. Отива й на гости, когато му се прииска да топне чушката.

— Имаш ли адреса?

— Съмняваш ли се в мен?

Маршал Коул отново погледна огледалото за обратно виждане. Не видя нищо необичайно, както през цялото време, откакто тръгнаха от мотела. Караше на югоизток по шосе 82. От години не се беше прибирал у дома, но все още помнеше пътя. Щеше да напълни резервоара в Якима, която бе почти последният голям град преди безкрайните часове пътуване през пустошта, след това да се прехвърли на шосе 84, което минаваше през североизточната част на Орегон. Оттам — право в Айдахо през югоизточната част на щата близо до границата с Уайоминг и Юта. Щеше да се прехвърли на шосе 30 и по него да стигне до разклона за Грейс, чието съществуване, когато го напусна, бе обявено с един обикновен еднометров пътен знак, забит в голата земя, и вероятно още беше така. В Грейс Маршал Коул бе израснал с тримата си братя. Баща им още работеше в завода за фосфатни торове недалеч от пътя за Сода Спрингс. Когато си тръгна, Коул се надяваше повече да не види пътния знак в голата земя. Сега нямаше да се успокои, докато не го зърне.

В момента обаче имаше по-спешни задачи. Бензинът беше на свършване и трябваше да отиде в тоалетната. Сутрин му идваше като по часовник — само ставаше и бе готов, не му трябваше кафе, за да го прокара. Беше семейна черта. Баща му и братята му също имаха нервни стомаси. Всяка сутрин започваше със състезание за спортната страница на вестника и кенефа. Но проклетата камериерка, която удряше на вратата в мотела, бе смутила ритъма му и сега отмъщението на карантиите му беше страшно. Болката малко под катарамата на колана му ставаше нетърпима.