Робърт Дугони - Необходими жертви

Коул се намръщи и нагласи седалката си. След като видя оня тип по телевизията, му се прииска веднага да се махне от щата Вашингтон, но вече беше изпил десет бири, а нощем не виждаше добре. Имаше някаква психоза или астигматизъм, или някаква друга гадост, от която всичко изглеждаше размазано пред очите му. Светлините от колите и уличните лампи бяха като удължени ярки петна и Коул не можеше да фокусира нищо. Не можеше да рискува да го спрат. Щяха да го тикнат в ареста, а въведат ли данните му в компютъра, можеше да се пише пътник. Докато се усети, щеше да се появи някой тип с фалшиви документи и щяха да го изпратят за оня свят — безследно изчезнал, изтрит от цялата компютърна система. Сякаш никога не е съществувал. Сякаш не се е раждал.

Андрея Брайт спеше, отпуснала назад глава и широко отворена уста. В колата вонеше на бира и крака. Белите й обувки смърдяха. Идеше му да ги метне през прозореца. Между поглежданията в огледалото Коул въртеше станциите на радиото, спираше, когато чуеше някой да чете новините. Сега пак се заслуша, но даваха прогнозата.

— Дъжд, нещастнико! Какво повече има да приказваш?

Коул чакаше спортната емисия. Все още не знаеше дали „Маринърс“ е победил, или е загубил миналата вечер. Как, по дяволите, щеше да следи мачовете на „Маринърс“ от Грейс. Последния път, когато посети градчето, никой от братята му нямаше кабелна телевизия. Местният вестник публикуваше информация само за гимназиалния отбор, сякаш на някого му дремеше колко попадения е имал Джони на големия междуучилищен турнир.

В далечината видя голямата топка в оранжево и синьо — емблемата на бензиностанциите „Юниън 76“. Болките все по-често прерязваха корема му и това ярко цветно кълбо беше като дар от Господ.

— Благодаря ти, шибан Боже и на скапания ти Исус — измърмори Коул.

Излезе от магистралата на отклонението и чинно изчака на знака „стоп“. После натисна газта. Оранжевото кълбо задейства някакъв рефлекс като при кучетата на Павлов. Сега, след като всичките му мисли бяха насочени към това, как ще се изтропа, всички задръжки отпаднаха и до големия взрив не оставаше много.

Коул спря до колонките под навеса и шляпна Брайт.

— Ставай.

Тя се задави, сякаш беше глътнала муха, наведе се напред и се закашля, вероятно още й се виеше свят от махмурлука.

— Кво?

Коул измъкна пачката банкноти от якето си, преметнато на седалката, и й подаде двайсет долара.

— Напълни резервоара и купи нещо за кльопане. Имам спешна работа.

Той се огледа.

— Не искам да ям боклуци. Защо не се отпуснеш с тия мангизи в джоба и не ме заведеш на ресторант? Откъде впрочем имаш толкоз кинти?

— По-добре да не знаеш. Това е само залъгалка. Купи ми мляко. Ще се насера.

— Да, видя камериерката и напълни гащите.

Коул я блъсна във вратата и пусна двайсетте долара в скута й. Нямаше време за глупости.

Брайт смачка банкнотата, слезе и затръшна вратата.

— Задник!

Той я последва до магазинчето на бензиностанцията. Тя отвори вратата и я задържа за него. Той понечи да я перне по тила, но не улучи. Продавачът беше някакъв пубер. Косата му, стърчаща изпод синята униформена шапка, бе оранжева като емблемата на бензиностанцията, лицето му — цялото в пъпки. Под носа му имаше едва видим рижав мъх.

— Кенеф? — попита Коул.

— Отзад. — Хлапакът бръкна под щанда и му подаде ключ, закачен на дебело дървено трупче. — И да върнеш ключа.

Коул грабна един вестник от стойката до касата и изтича навън, като подвикна:

— Тя ще плати. И дай още шест бири.

Брайт му показа среден пръст, после се облегна на щанда. Хлапакът бе нахлупил шапката над очите си, но не можеше да скрие, че зяпа циците й и по-специално зърната й, които бяха щръкнали и прозираха през фланелката й. Тя се усмихна и той смутено отмести очи. Хванаха го.

— Ъ… коя помпа? — измънка.

Забоде поглед в компютърната клавиатура, но лицето му придоби цвета на косата му.

— Единствената кола, която е навън — отговори Брайт.

Той отново погледна крадешком гърдите й.

— Има три помпи: обикновен, безоловен и супер. Какъв искате? Обикновен, безоловен или супер?

— Зависи кой ще помпа. — Тя се наведе над щанда. — Аз винаги давам „супер“, но невинаги го получавам. Ти ли ще помпаш или аз?

Хлапакът почервеня като светофар.

— На самообслужване сме.

— Жалко. Стори ми се, че искаш да напомпаш малко супер.

— Колко искате?

Тя лапна показалеца си и се замисли.

— Искам да напълня до горе — отговори и вкара целия си пръст в устата.