Робърт Дугони - Необходими жертви

— Много бижута са мой личен дизайн. Вие носите такова.

Прибра химикалката, оставяйки още една мастилена точка върху ризата си. Завъртя обицата и подаде на Дана лупа.

— Вижте знака отзад. Това е запазената марка на бижутера.

Дана се вгледа в миниатюрната гравюра, която увеличена, приличаше на две преплетени букви W. От патентното право знаеше, че има държавна служба за регистрация на запазените марки.

— Има ли място, където бижутерите могат да регистрират запазените си марки, Ким? Как мога да разбера кой е изработил тази обица?

Той се усмихна.

— Достатъчно е да ме попитате. Имате късмет, че се познаваме. — Засмя се. — Изчакайте малко.

Отдалечи се от плота и се вмъкна през друга завеса от мъниста.

Отвътре се чу бръмчене на машинка и Дана неволно опипа с език зъбите си.

Ким пак се появи, носеше изтъркано списание с меки корици. Постави го на плота и разлисти окъсаните и измачкани листа. Следеше текста с почернелия си и осеян с миниатюрни белези показалец. Намери преплетените букви W и отвори на съответната страница. Прочете нещо и затвори списанието.

— Уилям Уелс — обяви.

— Това ли е бижутерът?

Кореецът кимна.

— Уилям Уелс — повтори Дана, сякаш се опитваше да запомни името. Оказа се, че идването при Ким изобщо не е толкова лоша идея, колкото й се струваше в началото. — Искам да го открия. Как мога да го намеря, Ким?

Кореецът кимна и отново разтвори списанието. Започна процеса на търсене отначало. Дана разрови чантичката си за химикалка, но той извади своята от джоба и й я подаде, щракна я, без да вдига очи от списанието. Тя откъсна листче от бележника.

— Ако има адрес или телефонен номер, мога да му се обадя или направо да се отбия с колата.

Кореецът кимна и погледна часовника си.

— Можете да му се обадите още сега, но няма как да се отбиете с колата. Освен ако нямате амфибия.

Шумът от затръшване на автомобилна врата накара Маршал Коул да подскочи от креслото. Беше заспал или по-скоро припаднал от препиване. По телевизията даваха сутрешните новини и говорителката цвъртеше като врабче под първите лъчи на деня, които се процеждаха през пролуката на дебелите завеси. Беше ги спуснал и през нощта внимателно наблюдаваше паркинга през процепа, очакваше всеки момент да види русокосия мъж с тъмните очила. Същият беше — същият, когото Коул видя по телевизията. Нямаше съмнение. Никакво съмнение. Мамка му, можеше ли да го забрави? Той бе убил Кинг и едва не застреля него.

Според Кинг оня беше от специалните части, „тюлен“ или друго такова животно, но сега мислеше, че е по-скоро частен телохранител — някакъв вид наемник. А тези пичове наистина не си поплюваха. Не се спираха пред закона и бяха подготвени не по-зле от тайните агенти или войниците от специалните части. Това обясняваше как се бе появил в хотела като дух. Може да е бил от „тунелните плъхове“ от виетнамската джунгла или от ония, дето избиваха арабите в Ирак. И сега бе решил да убие Коул. Мамка му и прасе.

Лари Кинг го беше забъркал в голяма каша. Каквото и да ставаше, какъвто и да е бил оня Джеймс Хил, работата беше дебела, много дебела. Щяха да очистят Коул като едното нищо. Нищо не им пречеше, нали бяха военни. Правеха си каквото искат. Можеха да убият всеки, да направят така, че да изчезне, да изтрият кръщелното му свидетелство — всичко, все едно никога не е съществувал. Мамка им, можеха да накарат родните ти майка и баща да те забравят. Имаха специални медикаменти за това. Коул бе виждал как става по телевизията, в „Досиета хикс“. Можеха да направят каквото си поискат, копеленцата. Може би дори в момента четяха мислите му от някой проклет сателит.

Коул се протегна, вратът го заболя и той го разтърка ожесточено. По килима се търкаляха бирени бутилки като кокали в слонско гробище. Една, все още наполовина пълна, лежеше настрана и под гърлото й имаше мокро петно с големина на бейзболна топка. Коул се беше напил до безпаметност. Открехна завесата и присви очи на ярката слънчева светлина, отразяваща се от предните стъкла на паркираните коли и локвите върху черния асфалт. Същите ли коли бяха снощи? Кои? По дяволите, не помнеше. В продължение на часове бе следил колите — страхуваше се оня да не му извърти още някой номер — но по някое време през нощта им загуби бройката. Сега всичко му се губеше.

Поглади се по корема, не напипа ръкохватката на пистолета, уплаши се и затършува около креслото, докато осъзна, че го стиска с другата ръка. Вдигна полупразната бутилка и допи топлата течност. Оригна се и почувства парене. Трябваше да сложи нещо в стомаха си, който го изгаряше, сякаш е глътнал живи въглени. Когато отиваше до тоалетната, сякаш от задника му излизаха живи пламъци. Пъхна пистолета в панталона си и отиде при леглото, където гола върху завивките лежеше приятелката му Андрея Брайт 1 1 Bright — умен (англ.). — Б.пр. . Спеше по корем, с отворена уста, хъркаше и лявото й око играеше под клепача. Името й звучеше като подигравка, защото и в най-смелите си фантазии човек не можеше да го свърже с жена като нея. Беше тъпа като галош. Поне правеше хубави свирки, макар че при тези обстоятелства Коул не можеше да ги оцени. Той я плесна по задника, което я накара да вдигне глава от възглавницата.