Робърт Дугони - Необходими жертви

— А? Кво?

Отметна кичур кестенява коса от лицето си.

— Ставай. Тръгваме.

Тя отново отпусна глава.

— Скапана съм.

Коул отново я плесна, този път по-силно. Прозвуча като удар на камшик.

— Ставай, мамка ти!

Тя седна, понечи да го ритне и го замери с възглавницата.

— Я си го начукай!

Коул изключи телевизора, взе кафявото си кожено яке и извади пачка банкноти от джоба си. Разгъна ги и започна да ги брои върху шкафчето. Все още имаше над хиляда и сто долара, почти хиляда и двеста. Хотелите не бяха скъпи и той внимаваше колко харчи за храна. Повечето пари отиваха за бира.

— Къде отиваме? — попита жената.

Навлече дънките на голо и прибра корема си, за да дръпне ципа.

Трите почуквания на вратата прозвучаха като експлозия. Коул извади пистолета, свали предпазителя. Беше готов да започне да стреля през паянтовата врата. Направи знак на Брайт да мълчи. Тя завъртя очи и му показа среден пръст. Той застана отстрани на вратата и леко дръпна завесата. Отвън стоеше дребна латиноамериканка с количка, натоварена с тоалетна хартия и кърпи.

— Нищо не искаме — ядосано изръмжа Коул; беше се уплашил до смърт.

— Не искате ли чисти кърпи? — попита жената през вратата.

Брайт се разкиска и се стовари на леглото, зарита с крака.

— Не! — изкрещя Коул. — Нищо не искаме.

— Кога да изчистя стаята?

— Не ми дреме, сеньорита. Бягай да лапнеш някоя тортиля. Чупка!

Жената се намръщи и отмина, бутайки количката по бетонната площадка пред стаите. Коул изчака, докато чу същите три ритмични почуквания, последвани от подобна серия от въпроси.

Брайт си навлече фланелката през главата, като още се кикотеше.

— Какво? Ти да не си помисли, че камериерката ще те застреля, а, Джеймс Бонд?

— Майната ти! Обличай се по-бързо!

Тя седна на леглото и си обу белите лачени обувки.

— Къде отиваме?

— В Айдахо.

Коул облече якето си.

— Не искам. В Айдахо са селяндури.

— Ако не ти харесва, стой си тука. Дай ми ключовете от колата.

— Колата си е моя.

Коул беше готов да разкара Брайт и да си спести разходите и усложненията, особено след като вече не можеше да се наслади и на свирките й, но имаше нужда от транспорт, а тя беше отмъстителна кучка и със сигурност щеше да се обади в полицията, ако й вземеше колата.

— Хайде, замъкни си задника до колата. — Той я изблъска към вратата. — Мърдай!

Брайт се наведе и вдигна гащите и сутиена си, събра ги на топка и взе дънковото си яке от стола. Отвори вратата.

— Шибан задник!

Логан седеше зад бюрото си, пиеше кафе и чоплеше от кифлата с боровинков конфитюр, докато преглеждаше лабораторните резултати от дрехите, които бяха намерили в „Емералд ин“. Според заключението на експертите, пръстта по дрехите можела да се намери почти навсякъде из щата Вашингтон. Голям извод, няма що. Той можеше да им каже откъде е пръстта. Някога се е намирала в дупка някъде зад мотела. Беше се оказал прав и в предположението, че кръвта по дрехите е на Джеймс Хил. Изследването на ДНК го доказваше. Криминалистите бяха намерили и косми, които не принадлежаха нито на Хил, нито на Лари Кинг. Макар че нямаха ДНК проба от Маршал Коул, дрехите почти със сигурност бяха негови. Логан не се нуждаеше от биохимични изследвания, за да го докаже. Кинг беше едър мъжага, метър и осемдесет висок и тежеше почти сто килограма. Нямаше как да се побере в дрехите, особено в дънките, които бяха много малък номер. Според досието му Коул бе висок метър и седемдесет и два и тежеше шейсет килограма.

Телефонът иззвъня. Логан вдигна, без да отмества очи от доклада на патоанатома.

— Майк? Дана се обажда.

Той се усмихна. Вечерята в ресторантчето „Фей“ в Рослин бе минала много приятно. Тя дори се съгласи да опита от пилешкото. След това не се наложи да я убеждава за щрудела. Дана изяде цяло парче, после, тъй като никой от двамата не бързаше да се прибира, останаха още близо час. Детективът я гледаше на бледата светлина от залязващото слънце, проникваща през прозореца, и това, което видя, затвърди първоначалното му впечатление от срещата им пред дома на брат й. Беше красива и за пръв път от смъртта на жена си Логан се почувства виновен, когато си го помисли. Съжали, че е свалил венчалната си халка, преди да се срещнат във фирмата за недвижими имоти. Още в първия момент, когато я видя, почувства нещо, което не беше изпитвал в присъствието на друга жена. Дана Хил имаше голямо, но непристъпно сърце. Когато се усмихнеше, сините й очи заблестяваха, но само за кратко, игривите искри бързо гаснеха, сякаш някаква болка помрачаваше радостта й. Дана дълго разпитва Логан за него и полицейската му кариера, но избягваше по-личните въпроси. Може би това беше добър признак. Той не знаеше. Отдавна не беше излизал с жена — със съпругата си ходеха още от гимназията — и нямаше опит в ухажването. Подчиняваше се на инстинктите си, но нито една жена след съпругата му не го беше привличала достатъчно. Дана Хил обаче бе сестра на жертва, чието убийство Логан разследваше. Освен това беше омъжена и имаше тригодишна дъщеричка, макар бракът й да не изглеждаше много успешен. Тя избягваше да говори за съпруга си и никога не го споменаваше по име. На Логан му бе направило впечатление сдържаният й тон, когато му се обади от ресторанта. Между тях нямаше топлина, нямаше любов. Звучеше като делови разговор. Каквото и да ги беше събрало в миналото, вече не ги свързваше.