Робърт Дугони - Необходими жертви

Момчето преглътна тежко и измънка:

— Ще задържа двайсетте долара, докато свършите.

Брайт взе шест бири, кутия понички, чипс и литър кока-кола и ги остави на щанда.

— Приготви ми и едно марлборо. Сега се връщам. — На вратата спря, усмихна се, после се обърна и вдигна фланелката, излагайки на показ гърдите си. — Тук е хубаво и прохладно. Много хубаво.

Коул влезе в тоалетната. Дори не му остана време да свали дъската. Едва смъкна панталоните си, когато часовникът на майката природа отмери решаващата секунда. Разлисти вестника — глупости, глупости и пак глупости — докато намери спортната страница, измъкна я и хвърли останалите на пода.

След като лицето на русия мъж се беше появило на телевизионния екран, Коул толкова се изнерви, че вече не му беше до спортни емисии. Мамка му, наложи се да изгълта четири бири, за да престане да крачи из стаята. Може и да беше завършил само десети клас, но предчувстваше, когато нещо не вървеше от самото начало. Нещо караше косъмчетата на врата му да настръхват. Кинг, разбира се, не го послуша. Нарече го безмозъчен тъпак и нещастник. „Е, добре, кой излезе тъпак в крайна сметка, а, Лари?“ Кинг му носеше лош късмет. Голям карък беше. С каквото се захванеше, все се проваляше. Много говореше, ама в нищо не беше успял. Е, сега кучият му син беше в моргата, а Коул още беше жив. Кинг отиваше в гроба, а Коул — вкъщи. „Кой е безмозъчен, Лари? Кой е нещастник?“

— Нещастник — изрече на глас.

Кинг не искаше да повярва, че ги вземат за канарчета, макар че Коул все му повтаряше, че случаят е точно такъв. Канарчета. Къщата трябваше да е празна. Мамка му и прасе. Той се появи на входната врата и когато оня видя лицето му, на Коул не му остана друго, освен да го очисти. Сега беше убеден, че точно това е искал типът с черните очила. Искал е да убият нещастника, каквато и да беше причината, и е знаел, че той ще се прибере вкъщи и ще завари Кинг и Коул на местопрестъплението, двама закоравели престъпници, на които им оставаше само още веднъж да ги хванат в крачка, та да ги тикнат в затвора завинаги. Типът с черните очила сигурно знаеше, че няма какво да загубят, ако убият оня, защото и за грабеж пак щяха да отидат зад решетките.

Единственият шанс на Коул сега бе да бяга, а трябваше да го направи още от самото начало. Ако полицията го хванеше, можеше да хвърли цялата вина върху Кинг, да каже, че няма пръст в никакъв грабеж и в никакво убийство. Щеше да каже, че Кинг се е хвалил как ще ограби оня човек и че вероятно той го е убил. Но това — по-късно. Засега полицията не го притесняваше. Тревожеше го оня проклет призрак.

Той разгърна вестника. „Маринърс“ бе загубил. „Ейнджълс“ беше спечелил. Любимият му отбор пак изоставаше с четири точки.

— Мамка му — измърмори Коул.

Нещата не вървяха на добре.

Брайт развинти капачката и започна да налива безоловен. Знаеше, че резервоарът на колата й ще побере бензин за повече от петнайсет долара, особено след поредното покачване на цената заради шибаните араби. Храната, която бе оставила на щанда, струваше повече от петарка. Само бирите бяха почти пет долара. Скапанякът Коул трябваше да й даде пари, ако искаше и бензин, и кльопачка. Стига се беше стискал. Тя видя каква пачка държи в джоба си. Имаше повече от хиляда долара.

Чу бръмчене и погледна назад. Един черен форд мина покрай колонките и спря в дъното на паркинга до телефонната кабина. Отвътре слезе сладур с кафяво кожено яке, дънки и каубойски ботуши, хвърли поглед на Брайт и й се усмихна. Мамка му, колко беше сладък. Тя се изправи, отметна косата от лицето си и също се усмихна.

После му обърна гръб и се наведе, за да извади маркуча от дупката на резервоара, като наклони бедрата си напред, за да осигури на мъжа добър изглед към все още най-хубавия й атрибут. Когато се изправи и пак се обърна обаче, от него нямаше и следа. Тя огледа паркинга, но не видя да е влязъл в магазина. Явно и той бързаше за тоалетната. Толкова по-зле за него. На сутринта в мотелската им стая вонеше, сякаш някаква твар се е навряла в задника на Коул и там е хвърлила топа.

Проклетият пичинг ги съсипваше. Бяха изпуснали осем хоумръна за две игри, не че не можеха да тичат. С такъв пичинг никога нямаше да настигнат „Ейнджълс“. „Атлетик“ им дишаше във врата. Нямаха сили да ги спрат. Нямаше да стигнат до плейофите. Никога. И изобщо да не се надяват на проклетия жребий за допълнително участие, за който Коул така или иначе смяташе, че е за некадърници. „Момчетата от Бостън“ играеха като побеснели, опитваха се да догонят „Янките“. Със сигурност един от двата отбора щеше да се намести в групата. Коул го предвиждаше. Беше го казал още през почивния сезон, когато „Маринърс“ наемаше саморасли батъри. Пичингът. Къде им е скапаният пичинг? Добрите пичъри винаги бият добрите батъри. „Янките“, „Ред Сокс“ и „Ейнджълс“ нямаха проблеми. „Маринърс“ бяха гола вода. Пък и батърите им бяха стари. Никога нямаше да се научат.