Робърт Дугони - Необходими жертви

На близката маса имаше купчина от преплетени метални ивици, които очевидно бе сглобявал, когато Дана го прекъсна. Скулптурата приличаше на голям мост високо над назъбени метални парчета, вероятно изобразяващи скали или вълни. Тя се загледа в творбата за момент. Затвори очи и наистина видя мост, но нямаше чувството, че виси над вода. Нищо друго не можа да си представи. Отвори очи и заключи, че скулптурата сигурно е в процес на довършване, може би умален модел на нещо по-голямо или едва сега започнато, та въображението още не можеше да запълни празнотите в картината. Уелс мълчаливо приготви две порцеланови чаши и изчака водата в чайника да заври. Дана се обърна към огромния прозорец, гледащ към океана. Изпита притегателна сила, както към светлината в тунела, и отиде при него въпреки неловкото чувство, че ще изпадне от ръба и ще увисне между небето и океана. Зави й се свят и затвори очи. Прас!

Дана се стресна и се обърна. Видя лимон, срязан наполовина и сатър, забит в трупче дърво.

— Лимон?

Гласът на Уелс звучеше почти нежно. Погледна я с големите си черни очи през бифокалните очила.

— Моля?

— Искате ли лимон в чая? — попита той учтиво като британски джентълмен.

— О. Да, благодаря. — Тя се върна при него. — Домът ви е невероятен. Не съм виждала по-красива гледка. Вие ли сте го проектирали?

— Едно или две пакетчета? — Уелс я погледна изпод рунтавите си вежди. — Едно или две пакетчета чай искате?

— Едно.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Той поклати глава и заговори, сякаш сам на себе си:

— Никога няма да разбера защо американците така похабяват чая. — Махна с ръка. — Моля, настанявайте се.

Дана седна на миндер, покрит с дебели одеяла. Когато чайникът на печката засвири като парна машина, Уелс си сложи едната от заваръчните ръкавици, вдигна го от печката и сръчно напълни двете чаши, като добави във всяка по резенче лимон. Свали ръкавицата, постави двете чаши в чинийки, пусна една бучка захар в тази на Дана и й я подаде. Докато поемаше чашата, тя забеляза, че дланта му е месеста като лапа, с дебели пръсти. Почуди се как може такива ръце да са създали толкова деликатни, крехки и красиви бижута.

— Чай без захар просто не е цивилизовано — обясни той.

Уелс се отдалечи към по-ниската част на къщата. Когато осъзна, че не смята да се върне при нея, Дана стана и го последва. Намери го седнал на стол с гръб към гледката. Гледаше втренчено пода и отпиваше от чая. Тя седна на едно столче и забеляза, че мебелите са подредени така, че да предразполагат към интимни разговори. Не беше опитвала досега такъв чай — сладък, с лек аромат на сладък корен, който лимонът не можеше да прикрие напълно.

— Много е вкусен, благодаря.

— Вие сте добре дошли.

— Мога ли да попитам каква е марката?

— Мое производство.

Уелс отпи от чая.

Дана погледна скулптурите в стаята. Всяка бе уникална и интригуваща по свой начин, някои се разпознаваха по-добре от други — летящ орел, два преплетени един в друг кита, рибен пасаж.

— Скулптурите ви са много красиви.

— Нямам навик да приемам гости. Мога да ви предложа кейк с ром.

— Не съм гладна, благодаря. Извинявам се, че прекъснах работата ви.

— Дълъг път сте изминали, за да ме прекъснете. Чаша чай е най-малкото, което мога да ви предложа.

— Идвам от Сиатъл, Вашингтон.

— Хъм.

Тя се покашля.

— И чаят е достатъчен. Наистина много се извинявам, че се появих без предупреждение.

— Мила госпожо, не ми се извинявайте и не ми благодарете. Ако не исках да сте тук сега, щях да се погрижа за това.

Уелс изрече тези думи без гняв или заплаха, а благо, като сладникавия аромат на чая, сякаш дори я беше очаквал. Остави чашата си върху една бъчва до стола и се почеса по голото теме. Изпод купчина одеяла се показа дебел котарак и той го вдигна в скута си. Животното не изглеждаше сърдито, че са смутили следобедната му дрямка. След малко се размърка в нежните ръце на стопанина си.

— Разпитах за вас в един от бижутерийните магазини в Лахайна, където познават работата и моделите ви.

— Познавате ли моделите ми на бижута? — попита той, без да вдигне поглед от котката.

Дана остави чашата и чинийката си на близката бъчва и извади обицата от джоба си. Подаде му я.

— Струва ми се, че тази е ваша.

Уелс бавно намести очилата си, огледа обицата, после я върна на Дана.

— Моя е.

— Съгласен ли сте да й направите дубликат? — попита тя, осланяйки се на интуицията си.

— Никога.