Робърт Дугони - Необходими жертви

— Защо изобщо сте я направили? — попита го тя. — Защо сте създали такова бижу, олицетворяващо скръбта и болката?

— Защото, ако не го бях създал, би означавало, че съм сляп. Да виждаш света и хората, които живеят в него, означава да виждаш както доброто, така и злото. Не можем да се наслаждаваме на красотата, а да не виждаме грозотата, госпожо Хил. Не можем да чувстваме радост, без да изпитаме и болката. Не можем да се смеем, а да не плачем.

Собственичката на обицата бе потърсила утеха при Джеймс Хил. Иначе как бижуто ще се озове в дома му? Дана затвори очи и си представи катастрофалните последици от това. Основавайки се на дългата си адвокатска практика, се опитваше да отрече спомените на Уелс за жената. Но колкото и да се опитваше да си внуши, че е сбъркал, тя осъзнаваше, че не е. Парчетата от мозайката изведнъж се наредиха и картината, която се получи, обясняваше всички загадки в живота на Джеймс: потайността, уединената барака край Рослин и защо Лорънс Кинг и Маршал Коул са отишли да крадат от дома на човек, който е разпродал всичките си ценности. Те не го бяха избрали случайно — някой специално ги беше изпратил.

Ревност. Най-старият мотив за убийство.

Дана държеше единствената улика срещу истинския убиец на брат й.

„Но вие не сте единствената, която знае на кого принадлежи обицата и кой я е изработил“ — бе казал Уелс.

Внезапно осъзна грешката си. В стремежа си да узнае кой е убил брат й, тя не се беше замислила за последствията от действията си. Сега цялата истина се разкри пред очите й и тя потрепери от страх. Бе платила за самолетния билет и за колата под наем с кредитната си карта. Не беше нужно някой да я следи, за да разбере къде отива. Достатъчно бе да се замислят над действията й, за да се досетят, че обицата е у нея. Защо иначе ще ходи на Мауи, в дома на човека, който е изработил бижуто преди десет години? За какво друго, ако не за да провери дали Уелс още помни собственичката на обицата?

Грабна чантичката си, изскочи от кафенето и се втурна към входа на летището. Жената от фирмата за коли под наем се изненада, когато отново я видя пред гишето.

— Искам да наема кола — заяви Дана и извади портфейла си.

Дана отново караше по планинското шосе. Замисли се дали да не се обади на полицията в Мауи, но какво щеше да им каже? Какво доказателство имаше, че Уилям Уелс е в опасност? Какви въпроси щеше да възбуди това за собственото й идване на острова и издирването на Уелс? Заизкачва се по серпентините. Слънцето бе залязло зад хоризонта и температурата спадаше. Пръстите й, стиснали кормилото, изтръпнаха. В мрака изкачването по тясното шосе бе още по-трудно. Всичко й изглеждаше непознато. Буците застинала лава се открояваха в светлите конуси от фаровете. Тя гледаше крайпътните камъни и се опитваше да прецени разстоянието. Единственото, което я успокояваше, бе, че ще забележи светлината, ако насреща идва кола.

Мина през Какулоа, като се опитваше да не бърза, да не изпада в паника. Нямаше да помогне нито на себе си, нито на Уелс, ако падне в някоя пропаст. Оглеждаше се за Камбаната, но имаше чувството, че я е подминала. Предположението й се потвърди, когато достигна кръстовището на щатско шосе 30.

— По дяволите!

Направи обратен завой.

Стъкленият визьор на заваръчната маска отразяваше синия пламък на оксижена. Уилям Уелс съединяваше металните части с прецизността на хирург, съшиващ тънко сухожилие. Вентилаторите на тавана се въртяха. В пещта бумтяха бели пламъци. След като запои поредното метално парче, той спря газта на горелката. Тя изгасна с леко изпукване. Уелс вдигна маската и избърса с ръкав потта от челото си. Отдръпна се, за да огледа произведението си, и както в повечето случаи видя главно недостатъци. При все това знаеше, че е готово. Не можеше да му отдели повече време.

Остави оксижена на дървената маса и свали ръкавиците си. Фройд седеше в ъгъла на стаята, отпуснал глава върху предните си лапи. Уелс се наведе, отвори вратичката на печката и пъхна още две сухи цепеници.

— Няма нужда да се криете — изрече високо.

Русокосият мъж влезе в стаята. Оранжеви и червени отблясъци от пламъците затанцуваха по лицето му, отразяваха се в очите му. Фройд не помръдна.

— Очаквахме ви — каза Уелс и посегна към чайника върху печката.

— Наистина ли? — усмихна се гостът.

— Да. — Уелс напълни чайника с вода и го постави на задния котлон. Погледна другия мъж. — Очаквахме някого като вас.