Робърт Дугони - Необходими жертви

— Забравили сте фаровете включени — обясни.

Дана се почувства като глупачка.

— Сега нали съветват да се кара на фарове — заоправдава се тя. — Вчера много бързах, когато пристигнах.

— Случва се на всеки. — Той слезе. — Това дори е добра новина. Означава, че акумулаторът не е повреден. Само е изтощен, но може да се зареди. Имам кабели. По това време на нощта пътната служба ще се забави много. Случвало ми се е. Искате ли да ви го заредя? — Посочи на една страна. — Паркирал съм през няколко клетки на същия ред.

— Ще съм ви много благодарна.

Той погледна предницата на колата й.

— Имате късмет. Отпред е свободно. Изчакайте да докарам колата. Бързо ще стане.

Дана извади мобилния си телефон от сака, изведнъж й стана любопитно дали Грант я е търсил. Джефрис се отдалечи и изчезна от погледа й, когато се качи в колата си. След малко се чу бръмчене на двигател, едно черно беемве излезе на заден ход от клетката и се приближи до нейната. Линда й беше оставила три съобщения. Последното гласеше, че Марвин Крокет иска да му се обади. Джефрис се доближи до колата й. Дана го насочваше със знаци, докато предната му броня застана на сантиметри от високата до кръста бетонна преграда, разделяща клетките. Той слезе, вече съвсем се беше вживял в ролята на смелия рицар. Остави двигателя на беемвето да работи и размаха ръка над главата си в знак, че всичко върви добре. Отвори багажника и извади черен и червен кабел.

— Ще стигнат ли? — попита тя, докато изслушваше последното си гласово съобщение.

Майка й потвърждаваше, че е взела Моли. Грант не се беше обаждал. Дана се изкуши да телефонира в хотелската му стая само за да го смути отново.

Джефрис се промъкна през тясната пролука между бетонната преграда и близката колона.

— Ще стане — увери я. — За щастие акумулаторите ни са от една и съща страна.

Дана изключи телефона и пак го прибра в сака. Можеше да се обзаложи, че Фред Джефрис не за пръв път се прави на добър самарянин.

— Много съм ви благодарна.

Той махна с ръка. Застана пред колата й и запретна ръкави.

— Лостчето за капака трябва да е отляво под таблото — отбеляза, като посочи вътре.

Дана бръкна отдолу и натисна лостчето, капакът изщрака и се отвори.

— Надявам се, че ще приемете да обядваме днес заедно — предложи тя, когато слезе. — Много сте мил.

— С удоволствие ще обядвам с вас, но няма да ви позволя да ме черпите. Просто обичам да съм в компания на симпатични хора, особено след ден като вчерашния. — Джефрис отвори капака на колата й. Погледна акумулатора. — Случайно да имате фенерче?

— За съжаление не.

Той се изправи на пръсти.

— Устройството е стандартно. Червеното е плюсът, черното — минусът. — Продължи да оглежда акумулатора. — Я, има трети кабел. Не бях виждал досега такова нещо.

— Проблем ли е? Той поклати глава.

— Не би трябвало. Сигурно е някакво заземяване. Вече ги тъпчат с всякакви ключове, вратички, вентилатори. Човек не може да си намери дори свещите. Важното е да се свържат добре. Акумулаторът ви е почти нов; само минутка и ще е готово. — Свърза акумулаторите с кабелите и избърса ръцете си. — Качете се в колата ми и леко форсирайте двигателя. Не натискайте газта до края, но от време на време давайте тяга.

Дана се промъкна покрай бетонната преграда. Джефрис се качи в колата й и й даде знак, че всичко е наред. Двигателят затрака, но не запали. Той изключи стартера и се показа през вратата.

— Хайде, форсирайте малко. — Посочи беемвето.

Дана кимна, заобиколи зад бетонната колона точно когато Джефрис пак завъртя ключа в стартера. Двигателят забръмча и изведнъж отекна оглушителен гръм.

Лежеше по гръб, над нея имаше таван на кола. Някаква жена, надвесена над нея, й говореше. Имаше чувството, че главата й е разцепена през средата. Когато се опита да седне, жената притисна гърдите й с ръка. Почувства нещо в устата и носа си и се опита да го махне. Жената хвана ръката й.

— Това е линейка. Ще ви закараме в болницата. Боли ли ви някъде? Гърдите? Затруднявате ли се да дишате?

Дана осъзна, че на лицето й има кислородна маска. Почувства хладния поток кислород. Макар че добре чу думите на жената, не успя да ги осмисли. Откъслечни спомени се въртяха в съзнанието й. Спомни си, че чу оглушителен гръм и почувства удар, сякаш огромна вълна я блъсна в гърба. Повали я напред и я запрати върху бетонния под.

— Бетонната преграда и колоната са поели основния удар — обясни жената.