Робърт Дугони - Необходими жертви

Той кимна.

— Добре. Ще ти се обадя.

Дана го изпрати до вратата.

— Нали няма да заспиш? — попита я Логан и тя се усмихна. — Заключи вратата.

— Няма страшно, Майк. Кой ще дойде да ме търси тук?

Рибният ресторант „Маккормик“ на ъгъла на Четвърто Авеню и Колумбия Стрийт в центъра на Сиатъл бе добре известно място. Намираше се на няколко пресечки от съда на окръг Кинг и новото кметство; навремето в сградата се намирал хотел „Оукланд“. Отвън и отвътре тухлената сграда от 1897 година още пазеше духа от края на деветнайсети век с тъмни дървени сепарета, полилеи от цветно стъкло, висящи от украсения с бронзови орнаменти таван, бял мозаечен под и тъмнозелени завеси на прозорците. Логан каза, че има среща в бара, и оберкелнерът го насочи към третия етаж, където имаше обикновен бар и суши бар. Детективът седна в ъгъла на традиционния бар, за да може да наблюдава вратата. На стената имаше календар, отброяващ дните до деня на Сейнт Патрик. Барманът му предложи меню, но той отказа, поръча си само кока-кола и разсеяно се загледа в телевизора над огромна препарирана сьомга, закачена на стената.

След няколко минути някой го потупа по рамото. Зад него стоеше дебелак с вид на човек, който се храни обилно и пие много. Гушата му висеше над яката на ризата и почти скриваше възела на вратовръзката му.

— Вие ли сте Логан?

Логан не го беше видял да влиза и предположи, че е дошъл през суши бара. Главата му бе огромна дори за това тяло. Със сплеснатия нос, големите уши и голямото чело приличаше на свиня майка с костюм.

— Аз съм — отговори детективът.

Дебелакът махна към ресторанта.

— Резервирал съм маса в дъното.

Логан го последва. Ресторантът беше пълен. Келнери с дълги бели престилки и черни вратовръзки разнасяха подноси с калмари и стриди. Детективът подуши миризма на масло и чесън, от която устата му се напълни със слюнка. Дебелакът се изкачи по трите стъпала към по-високо разположена платформа и се вмъкна в едно сепаре. Взе от масата чаша, пълна със златиста течност, най-вероятно уиски, и отпи голяма глътка. Бучките лед задрънчаха — ръката му трепереше. Логан остави якето си на закачалка извън сепарето и седна срещу мъжа, който приглаждаше въображаема коса на темето си. Челото му блестеше от пот. Логан не искаше да го пришпорва с въпроси, но имаше чувството, че доникъде няма да стигнат, ако не подхване разговора.

— От съобщението ви личи, че може би познавате Лорънс Кинг.

Дебелакът поклати глава.

— Не. — Отново надигна чашата и допи уискито. — Не знаех името му, докато не го прочетох във вестника. — Замълча за миг. — Може би знам нещо за онзи, който го уби… може би… не знам.

Детективът кимна спокойно.

— Разкажете ми какво знаете.

Дебелакът се надвеси над масата и наведе глава.

— Трябва да си остане между нас. Поверително. Никой не бива да научава за мен. Разбирате ли? Работя като помощник на един съдия в административния съд.

— Разбирам — отговори Логан, без да обещае нищо.

Мъжът се облегна назад, беше се изчервил.

— Женен съм. Имам три момичета. Чета лекции в една църква… и съм в родителския съвет в училището на децата — добави, сякаш правеше списък. — Не мога да се замесвам. Не мога да свидетелствам.

Логан пак не обеща нищо. Вече се досещаше как събеседникът му се е срещнал с Лорънс Кинг.

— Просто ми кажете какво знаете. Да започнем с това.

Дебелакът се поокопити.

— Ами, може случайно да съм бил там.

— Къде? — попита Логан, за да чуе конкретна информация.

— В мотела… „Емералд ин“.

— В нечия компания ли бяхте?

Дебелакът кимна.

— Може да се каже… обичам такова… но жена ми не иска.

Посочи под масата и се намуси.

— Жена ви не иска да ви духа?

Той издиша шумно.

— Не. Не е само това. Изобщо не иска да прави секс с мен. Твърди, че било наследствено — майка й също била такава. Панически се страхува от микроби и такива гадости, нали се сещате, като Хауард Хюс 2 2 Американски милионер, който в късните си години развил маниакален страх от контактуване с хора — Б.пр. . Както и да е… чух за един бар на магистралата, нали се сещате, където можеш да си намериш жена. И после отиваш в мотела.

— Били сте там, когато Кинг е бил убит.

Мъжът се наведе напред и прошепна.

— Бях в съседната стая.

— Добре, господин…

Логан нарочно бе изчакал, преди да попита за името му, защото не искаше да го уплаши. Въпреки това дебелакът се ококори уплашено.