Робърт Дугони - Необходими жертви

— По какво трябва да се ориентираме? — попита Логан, като разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата си.

— Кли Елъм. След около час. — Дана погледна скоростомера, който показваше сто и петдесет километра в час, макар тя да не беше усетила, че се движат толкова бързо. — Но при тази скорост ще стигнем за четирийсет и пет минути.

Логан намали.

— Съжалявам. Безпокои ли ви?

— Не. Изненадвам се колко гладко вози.

Логан се засмя.

— Британско качество. Какво има след Кли Елъм?

— Рослин е на около десет минути от главното шосе. Трябва да минем през града, като следваме табелките за гробището. Там свършва асфалтът и започва черен път. Трябва да гледаме за голяма бяла канара отстрани.

Детективът я изгледа невярващо.

— Сигурно се шегувате. По гробища и канари ли трябва да се ориентираме?

Дана сви рамене.

— Това е указанието на жената от фирмата.

— Май по-добре да намаля. Да не изпуснем някой камък.

Тя се усмихна на коментара му.

— Ето, най-после.

Младата жена се стресна и заоглежда навън.

— Какво видяхте?

— Усмивка на лицето ви.

Тя се обърна към него и усети, че се изчервява.

— Напоследък не ми е много до смях, детективе.

— Убеден съм. Точно затова се опитвах да ви накарам да се усмихнете.

Тя отново се усмихна.

— Втори път. Уха!

Продължиха да пътуват в неловко мълчание.

— Трябва да ви благодаря — каза след малко Дана.

— За какво?

— За онзи ден в къщата на брат ми. Искам да ви благодаря, че влязохте с мен.

— Няма защо. Човек не трябва да е сам в такива моменти.

— Така е — съгласи се тя, като се замисли за Грант. — Не трябва да е сам.

Десет минути след като излязоха от магистралата, минаха през центъра на Рослин. Главната улица бе широка, с каменни, тухлени и дървени едноетажни къщи от двете страни. Градчето изглеждаше, както го описваше Бернадет Джордж — старо миньорско селище в Дивия Запад. Имаше черен каменен паметник на миньорите, които са работили и са загинали тук.

— Защо ли ми се струва познато? — измърмори Логан, докато минаваха покрай сграда с мозайка на лос върху външната стена. — Не си спомням да съм идвал някога.

— Джордж каза, че тук са снимали онова телевизионно предаване — „Нордърн Експлорър“.

Логан я погледна.

— Спомням си го. Може би оттам ми е познато.

Малко след града Дана посочи зелена табелка за гробището. Завиха покрай ниски къщи на стръмна улица. На върха на хълма видяха надгробни камъни в наклонен парцел зад метална ограда.

— Сега пътят…

Колата заподскача по изровения черен път. Под гумите заскърцаха камъни.

— … свършва — доизказа се Дана.

Логан намали, около излъскания му автомобил се вдигна облак прах и той се намръщи. Бернадет Джордж ги беше предупредила, че лесничейството поддържа черния път, но вероятно още не е поправило пораженията от снеговете. Макар да возеше гладко по асфалт, спортната кола не беше подходяща за бабуни и дупки. Дана имаше чувството, че всичките й вътрешни органи се разместват от друсането.

— Сега търсим канарата, така ли? — попита детективът.

— Да, ето я.

Един голям камък край пътя беше боядисан в бяло. До него имаше напукана дървена порта. От напречната греда висеше поизтъркана от времето табела с ръчно издялани букви, която навремето вероятно също е била бяла. Надписът гласеше: „Ранчо Уилбър“.

Спуснаха се по стръмната алея и спряха пред покритата веранда на дървена барака. Логан слезе и се протегна.

Когато отвори вратата си, Дана се изненада от протегнатата ръка на детектива, но я пое, преди да слезе.

— Никога вече няма да роптая срещу лошото състояние на сиатълските улици. Струва ми се, че имам три разместени прешлена. — Той погледна краката й. — Сигурна ли сте, че ще ви е удобно с тези обувки?

— Ще се справя.

Дана пусна ръката му, направи една крачка, спъна се и се блъсна в него. Логан я подхвана.

— Внимавайте.

Тя се изправи и се опита да запази равновесие.

— Извинявайте.

— Само да не се пребиете. Най-близкият лекар сигурно е на десетина километра.

Дана се обърна и огледа мястото. Съдейки по ръждясалите огради, нуждаещи се от поправка, и телените мрежи, с които полето беше разделено на много участъци, в стопанството някога са развъждали коне или крави. Сега обаче бараката стърчеше сред море от висока тучна трева. Животните вероятно я бяха поддържали ниска, докато все още е имало ранчо. Черният път продължаваше покрай плевня и дървени фургони с ръждясали колела, които са изпълнявали ролята на обори. По гредите висяха конски подкови и ръждясали метални колела, които придаваха на мястото призрачен вид. Някъде в далечината Дана чу ромон на вода и си спомни думите на Бернадет Джордж, че река Якима тече в единия край на имението. Иначе цареше абсолютна тишина. Беше спокойно. Дори птички не се чуваха.