Робърт Дугони - Необходими жертви

Логан й подаде визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, потърсете ме на този номер.

С Дана слязоха във фоайето.

— Защо не ми казахте по-рано за човека, който е идвал в къщата на брат ви?

— Мислех, че знаете — отвърна тя. — Кой е този човек?

Той поклати глава.

— Нямам представа.

Тъкмо излизаха, когато чуха някой да ги вика. Бернадет Джордж слизаше тромаво по стълбите, като се държеше за парапета, за да не се спъне с високите токчета. Когато се приближи, беше задъхана.

— Сетих се нещо важно. Току-що си го спомних. Очите му.

— Очите ли? — изненада се Логан.

— Да. Спомних си, че ми се сториха… сториха ми се тъмни за човек с толкова светла коса и бяло лице.

— Кафяви ли?

— Черни — обади се Дана, която също си спомни очите на онзи човек.

Джордж кимна.

— Да, черни. Изглеждаха почти лишени от зеници, ако мога така да се изразя.

Караха на изток по междущатско шосе 90 през Айсакуа. Логан телефонира в участъка си. Беше разтревожен и не го криеше. Дана имаше възможност да го наблюдава. От спретнатия му вид съдеше, че е придирчив по отношение на външността си. От дългогодишното общуване с адвокати и пазаруването за Грант тя разпознаваше хубавите дрехи. Бялата риза на Логан беше колосана, а вратовръзката му бе избрана с вкус, възелът беше безупречен. Зеленият му кабриолет „Остин Хийли“ от 1963 година също бе добре поддържан. Отвън нямаше нито едно петънце, вътре таблото от орехово дърво блестеше. На пода нямаше дори една хартийка. Майкъл Логан беше подреден човек. Но и не създаваше впечатление на превзет или суетен мъж. Щом свали сакото си, Дана забеляза, че е широкоплещест, със спортно телосложение. Когато се ръкуваха, тя усети мазоли по дланите му. Ръкавите му бяха издути от мускули.

Той свърши разговора и се наведе настрани, за да закачи телефона на държателя на колана си.

— Нещо ново? — попита Дана.

Детективът поклати глава.

— Има детектив на име Дан Холмс, но работи в друг район. Сега го издирват.

— Каква работа има в разследването за убийството на брат ми?

— Не знам, но предполагам, че отговорът е „никаква“. — Намали звука на радиото. — Ако ми позволите да се изразя така, госпожо Логан, брат ви явно е имал доста тайни.

Тя настръхна.

— Какво имате предвид?

— Ами, казахте, че преди не сте били в къщата му, а сега се оказва, че е имал наета барака, за която не сте знаели. Въпреки това би трябвало да сте били много близки.

— Бяхме близки — сопна тя. — Откъде знаете?

— От съседката.

— Разпитвали сте я за мен?

— Разпитвах я за брат ви. Тя ми даде информация за семейството ви. Доста е приказлива.

— С брат ми наистина бяхме близки, детективе. Близнаци сме.

Дана отново говореше така, сякаш се оправдаваше.

— Не казвам, че не сте били близки, но защо не ви е казал за бараката? Пазил ли е други тайни от вас?

Дана погледна през прозореца към хълмовете Каскейд. От постоянната сеч склоновете им бяха като съшито от разноцветни парцалчета одеяло — изпъстрени със съвсем оголени участъци, светли петна от младите насаждения и по-тъмни на все още девствения лес. Тънка облачна пелена се стелеше над върховете. На места още се виждаха преспи, останали от зимата.

— Брат ми навлезе в кризата на средната възраст твърде рано, детективе. След смъртта на баща ни Джеймс се отказа от адвокатската практика, продаде къщата си и коренно промени начина си на живот. Докато и двамата работехме в центъра, беше трудно да нагодим така ангажиментите си, че да се видим дори само за обяд. След като той напусна, стана още по-невъзможно. Телефонните разговори с приятели и роднини са лукс, който човек се старае да избягва, когато всяка минута е пари. С Джеймс обикновено се виждахме, когато идваше да вземе Моли, и пак съвсем за кратко.

— Коя е Моли?

— Дъщеря ми. Веднъж или два пъти месечно Джеймс я извеждаше. Много я обичаше.

— На колко години е дъщеря ви?

— На три.

Логан се усмихна.

— Сигурно е прекрасна възраст.

— Едва преживяхме ужаса на двете годинки. Имате ли деца?

Той поклати глава.

— Не. Не съм женен.

Дана погледна лявата му ръка върху кормилото. Струваше й се, че при първата им среща в дома на Джеймс бе видяла златна халка.

Изкачиха прохода Снокуолми, местността ставаше все по-дива. От отвесните скали, в които бе изсечен пътят, течаха водопади от топящия се сняг. Около тях зелените борови гори се простираха докъдето ти поглед стигне, по брега на буйните реки край пътя стояха рибари. Повечето хора смятат, че Голямата стъпка е легенда, но жителите на северозападните щати знаят, че все още има места, по които такова същество би могло да живее далеч от човешки поглед.