Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана влезе в офиса на „Монтгомъри“ и се приближи до плота между фоайето и разделено на килийки общо помещение. Секретарката, негърка с дълги лакирани нокти, я поздрави. Три минути по-късно Дана се ръкува с друга жена, облечена като капитан на презокеански лайнер — с бели панталони, червена блуза и синьо сако. Бернадет Джордж я преведе през общото помещение до един кабинет. Помещението бе с две солидни стени и голям прозорец, който гледаше към Пайъниър Скуеър, откъдето се чуваха шум от коли, птичи песни и глъчка. Дана отказа предложеното й кафе и Бернадет Джордж седна зад бюрото си. На компютърния екран върху близката масичка се местеха постоянно променящи се геометрични фигури.

— Извинявам се, че не се обадих предварително — започна Дана. — Бях наблизо и реших да се отбия. Преглеждах документите на брат си и ми направи впечатление, че всеки месец е изпращал чекове на вашата фирма.

Джордж я увери, че неочакваното посещение не я притеснява.

— Брат ви беше наел барака в планината.

— Барака в планината ли? — изненада се тя; брат й не си беше падал много по усамотението сред природата. — Къде?

— Близо до Рослин, на около два километра от центъра. Познавате ли района?

— Минавала съм оттам, не съм отсядала.

Рослин беше миньорско градче, разположено на около час и половина източно от Сиатъл в националния парк „Уеначи“.

— Трудно ще я намерите — отбеляза жената. — За самия Рослин няма да имате проблеми. За съжаление строителните фирми доста лесно го намират напоследък.

— Можете ли да ми обясните как да я намеря?

— Трябва да минете през градчето и да карате, като се ориентирате по табелите за гробището. Веднага след Рослин завивате по първото отклонение наляво. Малко след гробището пътят става черен. Бараката и ранчото са след около половин километър вляво. Звучи сложно, но не е трудно.

— Как я е намерил брат ми?

— Аз му я намерих. Искаше нещо наблизо, но усамотено сред природата. Огледах няколко вилички на островите Сан Хуан и полуостров Олимпик, но само тази отговаряше на изискванията му. Предполагам, че много е обичал да излиза сред природата.

Дана не беше сигурна в това. Навремето баща им прекарваше цялото си време в работа и спане със секретарката си, затова не беше възпитал у децата си любов към приключенията. Представите на майка им за туризъм се изчерпваха с обиколките в универсалния магазин „Нордстромс“.

— Какво може да се прави там? — поинтересува се тя.

— Да се ходи на излети и да се лови риба. Река Якима минава точно зад ранчото. Може да се язди. Хората ходят да плуват в близкото язовирче. Мястото е усамотено, макар че наскоро започнаха да строят наблизо. Тишина и спокойствие. Красива природа.

— Според документацията брат ми е ходил там всяка седмица.

— Брат ви нае бараката за шест… не… за осем месеца. — Джордж се обърна и провери на компютъра. — Да, осем. Плащаше на първо число всеки месец и вземаше ключа оттук винаги когато искаше да отиде.

— Колко често ставаше това?

— Не мога да кажа. Плащаше наема за цял месец, затова често го оставях да задържи ключовете, макар че самият той като че ли не настояваше особено.

— Защо казвате това?

Бернадет Джордж се усмихна.

— Харесвах брат ви. Беше честен човек. Позволих му да задържи ключа, но той беше толкова разсеян, че се опасяваше да не го загуби, а нямаше желание да викаме ключар в ранчото.

Дана се съмняваше, че това е било истинската причина. Брат й бе подреден до педантичност. Още едно качество, което беше наследил от баща им.

— Колко често, доколкото знаете, е използвал бараката?

— Понякога вземаше ключа по три-четири пъти месечно. Понякога нито веднъж.

— Защо не е наемал бараката само когато му е трябвала?

Джордж сви рамене. Имаше навик да се усмихва със стиснати устни, сякаш говореше на дете, а тонът й беше снизходителен.

— Обсъждахме го, но брат ви настояваше, за да може да използва бараката, когато поиска. Каза, че е много зает и не желае да се обвързва с допълнителни задължения. Нямаше някаква закономерност във времето. Обаждаше се, когато реши, понякога вземаше ключовете в три часа следобед, а на следващата сутрин ги намирах в плик под вратата. Доколкото знам, не е използвал бараката за повече от двайсет и четири часа, дори не е оставал за цял уикенд.

— Винаги ли идваше лично да вземе и да остави ключовете?

— Да.

— Сам ли идваше? Виждали ли сте го в чужда компания?

Джордж поклати глава.