Робърт Дугони - Необходими жертви

— Не. Винаги идваше сам.

— Споменавал ли е нещо, което да ви наведе на мисълта, че отива с някого там?

Джордж пак поклати глава.

— Не. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече.

— Ще можете ли да ми кажете имената на други хора, които са наемали бараки в района?

Жената поклати глава.

— Наблизо няма други постройки. Бараката е доста усамотена.

Дана кимна и погледна часовника си.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

Изправи се и понечи да си тръгне. Джордж също стана.

— Моите съболезнования за брат ви. Много мъчно ми стана, когато прочетох във вестниците. Много го харесвах. Беше изключително добър човек.

— Наистина — промълви Дана.

Джордж излезе иззад бюрото и тръгна към вратата.

— Ще ви изпратя. — Когато стигна вратата, каза: — Много се изненадах, когато дойде полицията. Беше твърде смущаващо.

Дана спря и се обърна.

— От полицията ли са идвали?

— Да. Един следобед се появиха без предупреждение. Помислих си, че със съпруга ми или с някое от децата се е случило нещо. — Бернадет Джордж се усмихна смутено. — Казаха, че разследват убийство. Поискаха ми ключа и да им обясня как да намерят бараката.

— Кога беше това?

— Преди седмица, в петък. В деня след убийството на брат ви.

— Казаха ли защо искат да огледат бараката?

Джордж поклати глава.

— Не, само че е част от разследването.

— Питаха ли ви за друго?

Тя пак поклати глава.

— Не. Казаха само, че искат да огледат бараката. Само толкова. Ключът още е при тях. Все забравям да им се обадя, за да ми го върнат.

— Да им се обадите ли? Знаете ли кой е идвал? Можете ли да ми кажете името?

Жената се върна при бюрото.

— Идва един полицай. — Разлисти дневника си. — Холмс. Детектив Даниел Холмс.

Дана набра номера още на ескалатора. Чу сигнала „Свободно“, когато отваряше остъклената врата на фоайето и излезе под яркото слънце. Някакъв бездомник й поиска милостиня. Като стъпваше предпазливо по паветата с високите си токчета, тя отиде при бронзовия бюст на вожда Сиатъл и един ескимоски тотемен стълб в дъното на двора.

Детективът изрече само:

— Логан.

— Защо, по дяволите, не ми казахте за бараката?

— Моля?

— Бараката, детективе. Защо не ми казахте за бараката, която брат ми е наел в Рослин.

— Кой се обажда?

— Аз съм Дана Хил, детектив Логан.

— Не разбирам за какво говорите, госпожо Хил. Каква барака?

— Детективе, току-що излизам от „Недвижими имоти Монтгомъри“. Собственичката ми каза, че хората ви са били при нея и са взели ключовете от бараката, която брат ми е бил наел, за да направите оглед.

— Какво?

Учудването му изглеждаше искрено.

— Каза, че един детектив е разпитвал за бараката и е взел ключовете. Искам да знам защо.

— Аз също. Не знам за никаква барака и не знам къде е това „Монтгомъри“. Защо не се успокоите и не ми разкажете какво става?

Дана погледна нагоре през клоните на дърветата към един самолет в безоблачното небе. От тона на Логан личеше, че наистина не знае нищо. Това съвсем я обърка. Пое си дълбоко въздух и му разказа всичко от самото начало, от момента, когато намери информацията за чековете на името на фирма „Монтгомъри“.

— Къде сте сега?

— Пред сградата на Пайъниър Скуеър.

— Изчакайте ме там. И следете жената от агенцията да не излезе.

Смаяното изражение на Бернадет Джордж, когато Дана отново влезе в кабинета й, се смени със загриженост, когато тя й представи Логан. Той започна да я разпитва за детектив Даниел Холмс:

— Можете ли да го опишете? Как беше облечен?

— Беше приблизително с вашия ръст, но по-як и мускулест. Имаше руса коса и тясно лице. Носеше тъмен костюм. Много елегантен, като вас.

— Легитимира ли се?

— Да, показа ми сребърна значка като вашата.

— И каза, че е детектив?

Тя кимна.

— Да.

Логан се обърна към Дана:

— Това ли е човекът, който е идвал в дома на брат ви, след като си тръгнах онзи ден?

Тя кимна.

— Така изглежда. Каза, че разследвал грабежа, докато вие сте се съсредоточили повече върху убийството. Щеше да проверява заложните къщи. Не е ли така?

Логан не отговори. Отново се обърна към Джордж:

— Добре. Можете ли да ни кажете други характерни черти или нещо, което е казал?

Жената нервно се усмихна.

— Носеше пистолет.

— Сигурна ли сте или предполагате?

— Съпругът ми колекционира пистолети. По издутината на сакото му личеше, че носи оръжие. — Бернадет Джордж демонстрира със своето сако, като пъхна юмрук отдолу. — Сигурна съм, че имаше раменен кобур.