Робърт Дугони - Необходими жертви

— Красиво е — отбеляза, като вдиша аромата на борова гора.

Логан прокара пръсти по капака на колата си и остави следи в тънкия слой прах.

— Доста уединено.

Хвана Дана за ръката и й помогна да изкачи трите дървени стъпала на верандата.

— Тук горе би трябвало по-лесно да вървите.

Огледа гредите на тавана на верандата, побутна парче мазилка върху някаква дупка.

— Тази къщичка иска много работа. Няма водопровод… — посочи старомодната ръчна помпа в двора — … нито електричество. Брат ви умееше ли да майстори?

Дана се изсмя.

— Джеймс ли? Дори крушка не можеше да смени.

— Е, ако е искал да се скрие от света, мястото е подходящо.

Логан отвори с ключа, който им беше дала Бернадет Джордж, и се отдръпна, за да направи път на Дана. Вътре миришеше силно.

— Сякаш някой е търкал с паркетин — отбеляза тя.

Логан нищо не каза. Оглеждаше всяка подробност от стаята, в която влязоха — кухнята. В дъното имаше готварска печка на дърва и купчина цепеници. До нея — дълбока мивка без чешма и старомодна хладилна кутия. Отляво пред голям четирикрилен прозорец бяха поставени маса с покривка на червени и бели карета и два стола. Прозорецът гледаше към ширналото се поле. От една винена бутилка стърчаха изсъхнали цветя. Бяха клюмнали над миньорска газова лампа.

Минаха през сводест вход, изрязан в дъсчената стена, и влязоха в дневната — таванът се поддържаше от дебели греди, върху лакираните чамови дъски на пода беше постлана мечешка кожа. Две изтъркани от седене кресла и стар кафяв кожен диван бяха подредени амфитеатрално пред камина от речни камъни. Полицата бе образувана от стърчащи камъни с неправилна форма. Отгоре имаше наредени бакърени съдове: чайник, менче с лъжица и още два газени фенера. Дана погледна гърбовете на няколкото книги с твърди подвързии: „Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „Разказ за двата града“ от Дикенс, „И изгрява слънце“ от Хемингуей, „Великият Гетсби“ на Ф. Скот Фицджералд.

— Тези книги са на Джеймс — отбеляза тя.

Логан ги погледна, после влезе в стаята, чийто вход беше отдясно на камината. Дана го последва. Там беше спалнята.

— Централно отопление — измърмори Логан.

В стаята имаше легло от дебели греди, покрито със зелен пухен юрган, в единия край бе сгъната бродирана покривка.

— Брат ви е бил романтик — предположи детективът.

Върна се в дневната.

Дана отиде при две грубо изработени дървени нощни шкафчета и провери чекмеджетата. Бяха празни. Отвори вратата на гардероба. На една полица имаше резервно одеяло и възглавница, отстрани висяха няколко телени закачалки. В един ъгъл имаше паяжина. Приближи се до леглото, коленичи и надникна отдолу. Когато се изправи, Логан стоеше на вратата и я гледаше.

— Нищо няма да намерите. Някой ни е изпреварил и добре е заличил всички следи.

— Какво искате да кажете?

Той й показа найлоново пликче, в което на пръв поглед нямаше нищо.

— Магнитен прах. — Вдигна пликчето на светлината. — Малки количества от него има из цялата барака. Това е желязно съединение, което се използва за снемане на пръстови отпечатъци. Чудехте се на миризмата. Това е амоняк. Основна съставка на разтвора, който се използва за изчистване на праха. Явно детектив Даниел Холмс, който и да е той, е търсел отпечатъци. После е заличил всички следи. Единствените отпечатъци, които ще намерим, вероятно ще са вашите и моите. Съгласна ли сте да го обсъдим на кафе в града, госпожо Хил?

В магазина на Рослин се продаваха само основни продукти като сапун, паста за зъби и тоалетна хартия. На витрината имаше изложени антики, като предметите, които бяха видели в бараката. Логан се надяваше продавачът да разпознае Джеймс Хил от снимката, която Дана носеше в портфейла си, но той заяви, че не го е виждал. Излязоха на дъсчения тротоар. Дана се чувстваше като посетител в миньорски град, възстановен като туристическа атракция. С официалното си облекло двамата с Логан изглеждаха съвсем не на място. Захладня и тя притисна ръце до гърдите си.

— Искате ли сакото ми? — предложи Логан.

Тя отказа и отвори вратата на едно кафене. Вътре задрънчаха звънчета и всички клиенти насочиха погледи към тях. Жената зад щанда им даде знак да седнат в сепарето до прозореца с изглед към улицата, където имаше дори коневръз. След малко местните се върнаха към заниманията си и в заведението отново зазвуча мърморене, примесено с подрънкването на прибори и съскането на скарата. Дана подуши миризма на препечен бекон и изведнъж осъзна, че е гладна. Сервитьорката се приближи и им даде по една страничка написано на ръка меню, после се оттегли, като обеща да им донесе кафе. Докато чакаха, Дана позвъни на майка си и я помоли да вземе Моли от детската градина. Наближаваше пет часът, а до Сиатъл имаха поне час и половина път — нямаше да стигне навреме. Майка й почти закрещя от радост. Дана затвори и провери служебния си телефонен секретар. Грант й беше изпратил съобщение, в което отчаяно търсеше оправдание за факта, че в стаята му е имало жена. Твърдеше, че Дана по погрешка е попаднала на служебния апартамент на фирмата, което беше лъжа. Оправданията му само затвърдиха подозренията й.