Робърт Дугони - Необходими жертви

Когато сервитьорката донесе кафетата, Дана набра номера на хотела в Чикаго. Този път вдигна Грант.

— Хей, Дана, здравей. Казаха ми, че си ме търсила по-рано. Защо не остави съобщение?

— Не исках да те притеснявам — отвърна тя; не й убягна фактът, че той използва думата „казаха“ вместо „тя каза“. — Как мина в съда?

— Трябваше да оставиш съобщение. Тук постоянно сновем между стаите. Документите ни са разхвърлени навсякъде.

Тя затвори очи и си представи как лъжата пробива поредната дупка в хартиеното й сърце. Когато беше малка, баба й използваше едно сърце, изрязано от хартия, за да й покаже как всяка лъжа или лоша дума наранява сърцето на човек, оставя дупка и то се смалява ли, смалява. Дана се почуди колко ли е останало от нейното.

— Как беше в съда? — попита отново.

Въпросът явно изненада Грант и в гласа му прозвуча облекчение:

— Пипнахме ги. Съдията прие осемдесет процента от възраженията ни и отхвърли повечето от техните. Получихме два удара под пояса, но им нанесохме повече поражения, отколкото те на нас.

— Някой говори ли за споразумение?

— Вече не. Оттеглихме предложението си. Майната им. Дадох им възможност да се оттеглят достойно. Сега ще страдат. Хайде, трябва да вървя. Екипът ни се събира за вечеря. Ще работим до късно, така че не ме търси. Ще ти се обадя, когато имам възможност.

— Добре.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет.

— Едва ли е необходимо. Не се съмнявам, че късметът ще е на твоя страна.

Дана затвори.

Погледа за известно време през прозореца слънцето, обагрящо върховете в червено и оранжево. Преди здрач градчето изглеждаше по-мрачно.

— Наред ли е всичко? — попита Логан, вдигнал порцелановата чашка пред устните си, докато небрежно преглеждаше менюто.

— Моля?

Той я погледна.

— С дъщеря ви… наред ли е всичко? Трябва ли да се прибирате?

— Не. Всичко е наред, детективе.

— Наричайте ме Майк. — Той остави чашата и менюто. — През деня съм детектив Логан. След работно време съм Майк. Това официално обръщение ме кара да се чувствам стар.

Дана изключи телефона и го прибра в чантичката си. Прегледа менюто, когато сервитьорката се върна, за да вземе поръчката им.

— Как сте? — поинтересува се тя.

Носеше блуза без ръкави и ръцете й изглеждаха твърде мускулести за петдесетгодишна жена. Дънките й бяха плътно прилепнали по бедрата, а на врата й висеше пъстра огърлица от стъклени мъниста. Погледна за кратко към плота, за да види дали от кухнята са изпратили някоя готова поръчка.

— Отлично — отговори Логан.

— Какво ще желаете?

Дана се колебаеше.

— Какво ще препоръчате?

— Пърженото ни пилешко е най-хубавото в щата — не без известна гордост заяви сервитьорката. — Сервираме го с картофи с чеснов сос, салата и хлебче.

Дана се намръщи.

— Нямате ли нещо по-диетично?

Сервитьорката се замисли за малко, след което отговори:

— Мога да ви направя една хубава салата.

Дана кимна.

— Чудесно. Бихте ли донесли олиото и оцета отделно?

Сервитьорката погледна Логан.

— Аз няма да пропусна най-доброто пържено пилешко в щата Вашингтон — заяви той. — Може ли допълнително сос върху картофите?

Тя се усмихна.

— Разбира се.

— Слагайте тогава. — Логан й подаде менюто. — Аромат на щрудел ли надушвам?

— Съвсем пресен. Имате добро обоняние.

— И щруделът ли е най-добрият, който може да се намери в околността?

— Така мисля, но съм пристрастна.

— Ще вземем две парчета след вечерята.

— За мен не — побърза да уточни Дана.

Той намигна на сервитьорката.

— Донесете две все пак. Няма да пропаднат. — Поглади се по корема. — А може би точно това ще стане с тях.

Сервитьорката се засмя.

— След малко ще е готово.

Когато се отдалечи от масата, Дана отбеляза:

— Не ви личи да ядете толкова много.

— По принцип не ям много, но това е едно от малкото обществени места в града. Щом брат ви не е пазарувал от магазина, може би се е отбивал тук да хапне. Може ли пак снимката?

Дана му подаде фотографията, на която Джеймс държеше Моли върху раменете си.

Логан я взе и я постави на масата.

— Защо според вас брат ви е изминавал толкова път, за да идва тук, госпожо Хил?

— Дана… след като вече сме в извънработно време.

— Дана. Хубаво име.

— Благодаря.

Комплиментът й хареса повече, отколкото би трябвало.

— Кръстена ли сте на някого?

— На баба ми. Предполагам, че е идвал, за да се усамоти.

— Сам ли живееше?

Тя разбърка кафето си, поднесе чашата с две ръце към устните си. Отпи и я остави на масата.