Робърт Дугони - Необходими жертви

Вече не беше сигурна.

Зави по Пето Авеню и продължи по него до „Олив“ по посока на кантората й в „Уестлейк Сентър“. Около обяд движението бе натоварено.

— Боже, помогни ми — изрече и сълзите потекоха по страните й. — Боже, помогни ми.

Тъй като сълзите я заслепяваха, тя отби встрани. Закри лицето си с ръце и захлипа. Твърде много й се насъбра. Твърде много нещастия за обикновен човек. Взе мобилния си телефон от статива между седалките, извади от чантичката си листче с телефонен номер и набра. Когато от рецепцията на хотела вдигнаха, Дана поиска да я свържат със стаята на Грант Браун. Телефонът иззвъня веднъж. Обади се женски глас. Дана се смути и затвори. Провери номера на листчето, което беше взела от хладилника сутринта, и отново набра. Когато се свърза с рецепцията, отново поиска да говори със стаята на Грант, като добави:

— Свържете ме с личната му стая, не със служебния апартамент, нает от кантората му.

— Имаме само една стая на негово име — отговори й служителката.

— Бихте ли проверили дали има стая, резервирана на името на „Максуел Левит и Труман“, това е адвокатската кантора на съпруга ми.

След малко служителката отвърна:

— Нямаме нищо на това име, госпожо. Искате ли да ви свържа със стаята му?

— Да.

Обади се същият женски глас. Дана събра смелост.

— Грант може ли да се обади?

Последва неловко мълчание.

— Ами… Няма го. В съда е. Да му предам ли нещо?

— Не — отговори тя. — Не е важно.

Прекъсна връзката и стисна силно телефона. Вече не знаеше дали плаче от мъка или от гняв. Хвърли апарата на дясната седалка и удари по кормилото.

— Глупачка! Глупачка! Глупачка!

Такава глупачка беше. Закъсненията след работа, бейзболните мачове и вечерите на пица, на които Грант никога не водеше нея или Моли. Той се прибираше, вмирисан на цигарен дим и бира. Беше започнало приблизително по времето, когато наеха двайсет и шест годишната секретарка със стегнати гърди, приличаща на Деми Мур.

„Злото не идва само“ — обичаше да казва навремето баща й.

Дана поседя като вцепенена в колата, времето течеше, но не я интересуваше. Телефонът й иззвъня. Тя си помисли, че може да е Грант, но я търсеха от фирмата. Реши, че е по-вероятно да я търси Линда, отколкото Крокет, затова се обади.

— Днес ще идваш ли? — попита секретарката. — Крокет те издирва.

Тя въздъхна.

— Да. Да, кажи му, че пътувам. След пет минути ще съм там.

— Добре ли си?

За момент Дана замълча. Загледа се към облаците, носещи се в небето, и по някаква причина се сети за чековете, които се появяваха всеки месец в сметката на Джеймс. Името на фирма за недвижими имоти „Монтгомъри“ се появи пред очите й, сякаш бе изписано с големи букви на предното стъкло.

— Добре съм, Линда. Ще се видим.

Затвори и набра „Справки“. Поиска номера на „Недвижими имоти Монтгомъри“. След малко потегли по Пето Авеню. Трябваше да се съсредоточи върху най-належащите задачи. Стигна до Чери Стрийт и се наведе над детската седалка, за да види номерата на сградите. В най-долната част на улицата, малко преди Перголата на ъгъла на Първо Авеню и Чери Стрийт в района на Пайъниър Скуеър, намери свободно място и паркира. Пое си дълбоко въздух, избърса сълзите си и се погледна в огледалото. Гримът й беше размазан. Носът й бе червен като домат. Дана извади комплекта си за гримиране и положи всички усилия да се пооправи. После слезе, пусна две монети в автомата за паркиране и влезе в покрития с павета вътрешен двор. Пред сградата група туристи чакаха екскурзовода си за подземната обиколка на Сиатъл. След големия пожар в началото на века, когато много стари постройки изгорели, голяма част от центъра на града бе издигната наново. Районът около Пайъниър Скуеър с червени тухлени постройки, които приютяваха барове, ресторанти и галерии, но също така много изпаднали типове и бездомници, беше построен върху развалините. На един предприемач му хрумнало, че ще привлече много туристи, ако организира обиколка на подземията.

Бронзова табелка на тухлената стена съобщаваше, че старата сграда „Пайъниър“ е историческа забележителност. Дана не си направи труда да прочете повече. Качи се по мраморните стълби и влезе във фоайето, облицовано с махагон, което напомняше на хотел от началото на века. От указателя на стената до асансьора Дана узна, че „Недвижими имоти Монтгомъри“ се намира на третия етаж, стая 326. Качи се в старомодната кабина и затвори решетката. Асансьорът рязко потегли. Шестетажната сграда бе отворена по средата, през стъкления покрив проникваше дневна светлина. От тавана висяха лиани, увиваха се по дървените парапети на горните етажи, интериорът напомняше на оранжерия. Само пресечени на кръст метални греди, вероятно монтирани при преустройството заради изискванията за противоземетръсна безопасност, разваляха чара на помещението. Офисите бяха разположени отстрани на етажите.