Робърт Дугони - Необходими жертви

Тя не помръдна.

Майерс въздъхна.

— Добре, ще ти донеса нещо. Трябва да поддържаш силите си. После ще обсъдим програмата ти. Искам да те следя по-изкъсо. — Усмихна се. — Но ти сигурно си го очаквала, нали? — Целуна я по главата. — Разбира се, че си го очаквала. — Тръгна към вратата, но спря. — Вониш. Изкъпи се и си облечи нещо хубаво. Сложи си парфюма, който ти подарих за рождения ден… и обиците. Обичам да гледам как блестят, когато те любя. Ще се любим веднага след като се върна — обеща и тъпата болка отново стегна гърдите й.

Дана чу стъпките на майка си по стълбите, познатото скърцане на дъските и тътренето на пантофи в мраморното антре. Вратата на кухнята се отвори, но Кати Хил не изглеждаше ни най-малко изненадана, че вижда дъщеря си в този късен час. Само леко докосна рамото й и я целуна по главата. Влязоха. Възрастната жена взе чайника от печката и го напълни от чешмата. В една книга за млади родители Дана бе чела, че майките никога не престават да бъдат майки, дори след като децата им са пораснали, и че децата винаги си остават деца. Те напускат дома, за да учат, женят се, създават семейства, но щом стъпят в родния дом, отново се пренасят в детството, очакват да бъдат нахранени, погалени, утешени.

Кати Хил се прозя, спря водата и постави чайника на котлона. Сините пламъци погълнаха дъното му и тя ги намали. Извади две чаши от шкафа и ги постави върху плота, взе две пакетчета чай от стара кутия за бисквити. Дана гледаше втренчено масата, следеше въображаема линия по жилките на дървесината. Майка й знаеше, че Грант се е обаждал, и вероятно бе очаквала да има сблъсък, но мълчеше. Беше готова да я утешава, да я изслуша, но само когато дъщеря й решеше да обсъждат проблемите й. Дана погрешно бе смятала още едно от силните качества на майка си за слабост — мълчанието.

Кати Хил постави на масата чиния с маслени бисквити, поръсени с кристалчета захар, седна и отхапа от една. Все още беше хубава жена, малко по-пълна и доста по-небрежна от времето, когато управляваше домакинството на изтъкнат адвокат, но лицето й беше недокоснато от възрастта, а сините й очи бяха ясни и жизнени като на момиче.

— Най-много се тревожа за Моли — каза Дана, изричайки на глас това, над което бе разсъждавала досега. — Не искам тя да страда, мамо. Не искам Грант да й навреди.

— Нищо не може да й направи. Ти си добра майка. Поставяш интересите на Моли пред гнева си към него. Много добра майка си.

— Защо тогава така се провалих?

Майка й поклати глава:

— Има голяма разлика между това да бъдеш добра майка и да бъдеш добра съпруга. Двете не се изключват взаимно, но не са едно и също. И ти не се провали в нито едно от двете. Бракът ти се провали. Беше обречен поради куп причини, но не можеш да обвиняваш само себе си за това. Не можеш сама да го спасиш, колкото и да се стараеш. А ти направи всичко възможно, Дана. Това обаче не се отразява на способностите ти като майка. Ти си прекрасна майка. Сега ще постъпиш, както е най-добре за теб и Моли. Нямаш друг избор. Твърде много я обичаш, за да постъпиш другояче.

— Откога знаеш?

— Че Грант не е за теб ли? От първия ден, когато го видях.

— Наистина ли?

— Предполагам, че затова с него никога не сме се разбирали. Майките никога не одобряват съвсем половинките на синовете или на дъщерите си, но аз бях убедена, че той изобщо не е за теб. Не те обичаше. Обичаше фантазиите си за теб. Ти бе част от представата му за идеален живот — хубава къща, хубава кола, хубави мебели. Беше част от фасадата му; част от пейзажа, който си бе изградил в съзнанието си. Знам. И аз бях част от такъв пейзаж.

— Защо не ми каза нищо през тези години?

Майка й сви рамене.

— Щеше ли да ме послушаш? Нямаше какво да ти кажа; не аз бях омъжена за него. Можех само да се надявам, че съм сгрешила и че всичко ще се нареди както трябва.

— Знаела си, че нищо няма да излезе.

Кати си пое дълбоко въздух.

— Ако ти бях казала, че не го харесвам, Дана, щеше да го пожелаеш още по-силно. Най-трудното за един родител е, че трябва да остави децата си сами да си чупят главата. В един момент те порастват и трябва да ги пусне сами да вземат решения, да правят грешки, да страдат от тях, колкото и да е мъчително. Когато ми каза, че си бременна, изпитах едновременно радост и тъга за теб.

— Какво ще кажа на Моли?

— Истината. Бъди искрена с нея. Бракът ти не е успял. Ти знаеш какво е най-добре да й кажеш. Майчиният ти инстинкт ще ти подскаже и ще бъде по-силен от всяко желание да накажеш Грант.