Робърт Дугони - Необходими жертви

Той взе бутилката и напълни чашата си. Изглеждаше, сякаш не е забелязал бъркотията в къщата. Дана седна до прозореца. Трите метра между тях бяха като неутрална зона при преговори за примирие. Грант я огледа с кървясали безизразни очи.

— Къде си била?

— На годишното парти на фирмата — излъга тя, сигурна, че мъжът й няма да си спомни, че това събитие е през октомври, а не през април.

Той мразеше да ходи с нея по причини, които не искаше да сподели, макар че тя се досещаше. Чувстваше се по-нископоставен от колегите й. Знаеше, че сега няма да започне да я разпитва. Не й се искаше да лъже повече нито него, нито себе си.

— Защо си се прибрал? Мислех, че делото ще продължи още две седмици.

— И аз така мислех.

Гласът му звучеше като на човек с тежка настинка. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Какво стана? — настоя тя.

Грант се прокашля и помълча няколко секунди, преди да отговори:

— Представихме материалите по случая точно както очаквах да стане. Извиквахме свидетелите един по един, всичко вървеше гладко. — Говореше завалено, но смислено. — Вървеше идеално. Ответната страна почти нямаше забележки. Мислех си вече, че ще развеят бяло знаме, ще предложат споразумение за сума близка до сто и петдесетте милиона, които искахме, и край.

Вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— Не мислиш ли, че си пил достатъчно?

— О, не. — Той мрачно се изсмя. — Едва започвам.

Дана се уви по-плътно с шала. Краката й трепереха неудържимо.

— Какво стана?

— След почивката съдията освободи съдебните заседатели и насрочи следващото заседание за сутринта на другия ден. Долових нещо в гласа му. Звучеше, сякаш не очакваше делото да се проточи.

Грант се изсмя и погледна двете картини с маслени бои над камината — два бягащи коня с широко отворени от страх очи. Онова, което ги гонеше, не беше изобразено — художникът го бе оставил на въображението.

— Погледнах Бил Нелсън и той се ухили. На вечеря обсъждахме дали съдията е искал да предупреди защитата да потърси споразумение, или очакваше, че няма да представят много убедителни доказателства. Вече брояхме парите.

Задави се. Отпи, намръщи се и пак напълни чашата.

— На другата сутрин защитата поиска незабавно решение. Искаше ми се да се изсмея, макар че им признавах куража. И тогава съдията каза… каза: „Мисля, че имате основание.“ — Замълча. — „Мисля, че имате основание. Имате основание!“

Загледа се в камината, сякаш Дана не съществуваше.

— Твърдяха, че не сме представили убедителни доказателства за наличие на действащ договор. Дефектните части били произведени от предприятие, независимо от дружеството с ограничена отговорност, и затова „Нелсън Индъстрис“ не можели да имат законови претенции.

Изправи се, олюля се и размаха пръст, сякаш влезе в ролята на противниковия адвокат:

— „Освен това, ваша чест, всяка следваща постъпка на споменатото предприятие следва да бъде отклонявана като неоснователна и несвързана с оригиналния иск.“ — Обърна се към Дана и вдигна чашата си като за тост. — С други думи, моя милост кански е оплескал работата, като е подал иска от грешно име, а те чакаха до самия процес, за да го кажат. Впрочем срокът бе изтекъл преди седмица, но решили да изчакат до съдебна зала, за да ме изложат. Унижиха ме пред клиента, пред главния партньор на фирмата, съдията, съдебните заседатели, пред самия Бог.

Грант вече крещеше като баптистки проповедник. В следващия момент избухна в истеричен смях и плач.

Дана се втренчи в ръцете си, събрани в скута. Беше й жал за него, но колкото и да се опитваше, не можеше да не изпита известно задоволство. Срамуваше се от себе си. Не искаше да търси утеха в провала на Грант. Знаеше, че го боли, и каквито и да бяха отношенията им сега, имаха десет години съвместен живот и дете. Някога го бе обичала.

— Непоправимо ли е? Не можа ли да върнеш първоначалния иск? Защо не използва точката за преразглеждане поради небрежност?

Той се изсмя и се наведе напред, сякаш се покланяше.

— О, точно тук идва най-интересното. Шибаният съдия с огромно удоволствие обяви решението си. Дебело подчерта, че грешката би могла да бъде поправена от някой по-усърден адвокат. „Липсата на усърдие обаче не е основание за повторно внасяне на иска или за връщане на положението към първоначалната дата на внасяне“ — цитира Грант.

— Не мога да повярвам, че е казал така.

— О, напротив, точно така се изрази. Което премахва почти всички шансове за обжалване. Обяви също, че баща му веднъж казал… — Грант замълча, за да си припомни точните думи. — „Надменността води до невежество, защото замъглява разума.“