Робърт Дугони - Необходими жертви

— Нима си мислеше, че ще търпя това, Елизабет? Нима си мислеше, че ще позволя да ме унижаваш след всичко, което съм сторил за теб? Така ли ми се отплащаш?

Започна да целува шията и гърдите й. Притискаше езика си в кожата й като животно, което ближе сол от трупа на жертвата си. Притисна възбудения си член в нея.

— Скоро ще съм най-могъщият човек на света, Елизабет. Няма да има нещо, което да не мога да направя. Нима си въобразяваше, че можеш да ми отнемеш това? Нима си въобразяваше, че ще допусна жена ми да бъде курва? Такава си ти, една долна курва! Не получаваш ли достатъчно в леглото ми?

Разкъса бялата й рокля и в прилив на необуздана ярост я удари през устата. Тя залитна и се блъсна в нощната лампа. Майерс я сграбчи за раменете и й зашлеви плесница с опакото на дланта си, повали я върху леглото. Преди Елизабет да успее да извика, отново я стисна за врата. Пъхна коляно между бедрата й, като я принуди да ги разтвори, и започна да разкопчава панталона си.

— Затова ли ми изневеряваше, курво? Секс ли искаш? Сега ще ти избия тези мисли от главата!

Елизабет затвори очи.

— Отвори ги! — Той я стисна по-силно за врата, прекъсна притока на въздух към белите й дробове. — Искам да гледаш колко лесно мога да го направя.

Притисна я с цялото си тяло. Разкъса бикините й и тя почувства търкането на плътта му в кожата й. Езикът и устните му изгаряха зърната на гърдите й. Той захапа едното. Болката прониза тялото й, но не можеше да изпищи. Продължи да я хапе по раменете и врата и я насили грубо. Болката бе раздираща. Той я издърпа към края на леглото, застана прав, всеки тласък на тялото му й причиняваше по-силна болка. Стоеше с извита назад глава като животно, виещо към луната. После се наведе над нея, вратът му се изкриви под неестествен ъгъл — заприлича на кобра, гърчеща се върху нея, очите му бяха като празни черни дупки. Елизабет с мъка си поемаше дъх. Дробовете й изгаряха. Пред очите й заиграха тъмни петна и несвързани образи.

Движенията му зачестиха в лудия ритъм на барабаните. От гърлото му се изтръгна странен звук, като гъргорене на вода в канал. Пламъците от камината се отразяваха в очите му, танцуваха като червени, оранжеви и жълти остриета. Езикът му се стрелкаше навън и навътре от устата като змийски. Тъмните петна пред очите й се сляха в непрогледна черна пелена. Всички образи изчезнаха и само в ушите й за известно време остана да звучи глухото биене на барабани, предвещаващо жестока кулминация.

Синьото БМВ бе на алеята — единствен признак, че Грант е у дома. Външната лампа, задействана с фотоклетка, хвърляше бледо сияние под малкия свод на верандата, но осемте прозореца откъм улицата — по четири на двата етажа — бяха тъмни. Логан спря на улицата. Дана не слезе веднага. Поседя загледана в къщата. Странно, макар че това бе нейният дом, не го беше виждала от този ъгъл. Винаги се качваше с колата по алеята и спираше под навеса. Фасадата бе в класически колониален стил — двуетажна, с тъмносини кепенци и тавански прозорци, без излишни орнаменти и колони. Бяха изхарчили малко състояние за ремонта — пребоядисване отвътре, нови яркочервени завеси, лакиране на дъските — но тя така и не почувства къщата като свой дом. Изглеждаше стерилна като от снимка в списание — безжизнена, пуста, неуютна.

Отвори вратата и слезе, на раменете си беше наметнала белия шал. Постоя заслушана в тъмното, докато бръмченето на автомобила на Логан заглъхна в далечината. Отвори портата на двора и тръгна по тухлената пътечка между чемширения жив плет, като се вглеждаше в тъмните прозорци на спалнята си. От една страна, се надяваше Грант вече да е заспал, от друга, не искаше да прекара още една нощ в едно легло с него. Щеше да спи в стаята на Моли. Извади ключа от чантичката си, пое си дълбоко дъх, при което гърдите я заболяха, и отвори входната врата. Светлината от уличната лампа се процеждаше през щорите в дневната и образуваше светли ивици върху пода. Дана задържа вратата, за да не изщрака. Събу обувките си и като ги държеше за каишките, тръгна тихо към стълбите.

— Тук съм.

Тя спря на второто стъпало. Не можа да познае гласа му.

— Грант?

— В хола съм.

Тя слезе от стълбите и се взря в мрака.

— Грант?

— Насам.

Дана напипа ключа на лампата върху масата и я запали. Бледа светлина изпълни стаята. Той седеше на ъгловото кресло и втренчено гледаше камината. Вдигна ръката си и Дана видя, че държи чаша.

— Защо си се прибрал? Защо седиш на тъмно?