Робърт Дугони - Необходими жертви

Замахна и събори порцелановия часовник и две вази от камината. Не й дремеше.

— От колко време ми изневеряваш?

Той поклати глава и пак я посочи с пръст.

— Ти си луда. Разбираш ли? Ти си луда.

— Нима? Наистина ли съм луда? Не можеш ли поне веднъж за тези десет години да бъдеш искрен с мен? Или за такава глупачка си ме смятал? Защото такава бях през тези десет години — глупачка. Или може би си прав. Може би съм луда. Но вече не съм.

Той остави бутилката на масата и като че ли се успокои за момент.

— Дана…

Тя вдигна ръка.

— Недей. Не ме обиждай с повече лъжи, Грант.

Той сведе глава и заби поглед в червения персийски килим. Раменете му затрепериха, падна на колене и захленчи, тялото му се разтресе, сякаш през него премина електрически ток. Някъде дълбоко в нея се събуди желание да го приласкае и да му каже, че всичко ще се оправи. Но знаеше, че няма да стане. Нищо не беше наред. Тя не беше същата като преди и никога нямаше да бъде. Смъртта на Джеймс я беше променила. Не я направи по-слаба, както се беше опасявала. Правеше я по-силна. Даде й решителност да промени живота си, да рискува и да живее, както й харесва.

Тръгна към вратата. Грант вдигна очи.

— Къде отиваш?

— Ще бъда при мама.

— Не ме оставяй сам, Дана. Моля те, не ме напускай. Имам нужда от теб тази нощ. Имам нужда от теб.

Тя спря на прага и се обърна.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да ти помогна, но вече не остана нещо, което не съм ти дала. Ти ми отне всичко, което имах. Изчерпана съм. Чувствам се така от доста време; просто не съм го осъзнавала. Мислех, че всеки на моята възраст се чувства празен. Мислех, че е част от живота. Сега знам, че не е така.

Излезе в мраморното антре и той закрещя след нея:

— Ти винаги бягаш, Дана. Винаги си бягала от отговорност. Никога не се изправяш пред проблемите.

Тя спря и се обърна към него:

— Прав си, Грант. Бягах. Но вече не.

Отвори вратата.

— Няма да се дам лесно, Дана. Не можеш да ме изоставиш просто така. Дължиш ми много… Ще… ще взема Моли. Каквото ще да става, ще взема Моли.

Тези думи пробиха последната дупка в хартиеното й сърце.

Тя взе ключовете от масичката в антрето, затвори вратата и тръгна към колата му. Влажната трева на моравата гъделичкаше босите й крака. Чувстваше се по-свободна от всякога.

Робърт Майерс излезе от банята увит с бяла хавлия. Среса косата си назад, остави четката върху полицата на камината, украсена с ръчно изработени релефи, вдигна гарафата, отпи глътка ликьор и блажено протегна ръце към пламъците в камината, хвърлящи трептящи светлосенки в сумрачната стая.

— Водата е чудесна. — Прокара ръка през косата си огледа бръчките си в позлатеното огледало на стената. — Вземи си един душ. Това ще успокои нервите ти.

Елизабет седеше облегната на таблата на леглото, със свити крака, притиснала чаршафа и одеялото до брадичката си като дете, което се страхува от чудовища в тъмното. Една тъпа болка отвличаше вниманието й от по-острата телесна болка между краката и в гърлото й. Устната й се бе подула и беше мека на пипане. Болеше я да преглъща. Но тъпата болка привличаше цялото й внимание — болка, извираща дълбоко от душата й и процеждаща се от тялото й като водата от капещата чешма в съседната стая. Сякаш с нея изтичаше и волята й за живот — бавен, мъчителен процес. Погледна крепежната летва на балдахина и се почуди дали ще издържи тежестта й, ако реши да се обеси. Едва ли. Кристалният полилей беше твърде стар и щеше да се изтръгне от тавана. Нямаше пистолет, а никога нямаше да й дадат опасни лекарства. На нож не можеше да разчита. Тя беше затворник и славата бе нейната клетка. Не можеше дори да се самоубие. Той нямаше да допусне. Щеше да продължи да я насилва, когато са насаме, и да я принуждава да се показва с него пред хората. Беше му необходима, за да довърши образа, който внимателно бе създал. Американските избиратели щяха да го приемат в отчаяната си нужда от надежда и истински лидер — съвременния Камелот.

Майерс седна на края на леглото и заговори като дете на майка си:

— Обадих се в кухнята и поисках късна закуска. Ще дойдеш ли?

Думите му бяха като ехо от далечен свят. Той отметна един кичур коса от лицето й, наведе се и нежно я целуна. Тя не се отдръпна от страх, че пак ще го предизвика. Понякога гневът му не минаваше с дни; Майерс само привидно изглеждаше спокоен, но можеше да избухне от най-малкия дразнител.

— Виждаш ли колко много те обичам? На какви неща съм способен, за да те задържа? Няма да позволя никой и нищо да ни раздели, Елизабет. Прекалено много те обичам, за да го допусна. Ти ми причини много болка, но го преживях. Сега всичко може да е като преди, точно според плана ми. Прощавам ти. Прощавам ти, защото съм достатъчно зрял, за да го направя. Разбирам, че онова, което направи, се дължи отчасти на моя грешка. Липсва ти дисциплина. Това трябва да се промени. Знам, че ти се е искало да те хвана, търсила си внимание, поставяла си под съмнение любовта ми. — Изправи се и протегна ръка. — Ела долу да хапнем заедно.