Робърт Дугони - Необходими жертви

Докато стъпваше по килима в коридора, се замисли как ли ще се чувства да се разхожда по пантофи и халат из Белия дом. Не вярваше да изпита някаква неувереност. В крайна сметка това щеше да е домът му. В къщата си можеше да се облича, както си поиска. Някъде беше чел, че Линдън Джонсън заседавал с екипа си в тоалетната. Според пресата това било ярък израз на мегаломанията му — той изпитвал нужда да унижава подчинените си. Майерс не беше на това мнение. Джонсън не е имал достатъчно време, за да се облекчи на спокойствие, а подчинените му е трябвало да осъзнаят, че не могат да се сравняват с президента на Съединените щати. Така ги е държал в подчинение. По същата причина Майерс настояваше всеки ден да има пресен щрудел, независимо дали ще го яде или не. Обикновените граждани можеха да ядат вчерашен сладкиш. Не и президентът.

Тази вечер Кармен бе надминала себе си. Топлината от стомаха му пълзеше към слабините и той си представи Елизабет, ухаеща на цветя и облечена с бялата дантелена нощница, която бе поръчал специално за такива случаи. Усмихна се. Съпругата му все още бе красавица. Той имаше всичко, което му се полагаше. Навремето около нея се увъртаха много ухажори, но той грабна апетитната хапка. Закрачи по-бързо. Все още изпитваше неповторимо удоволствие да се люби с нея. В колежа приемаше младостта и жизнеността й като даденост, но най-трудното се оказа да я държи под контрол. Тя му въртеше номера, за да изпита любовта му, просеше си наказанието, за да получи доказателство, че той още я обича. Вече не можеше да се съмнява. Бе допуснала грешка, жестока грешка, но той искрено й прощаваше. Какво друго можеше да направи? Да се разведе? При тези обстоятелства и дума не можеше да става.

Майерс влезе в будоара и тръгна към затворената врата на спалнята. Под вратата прозираше светлина. Тя го чакаше, както й беше наредил. Отвори вратата, вътре нежно звучеше музика. Лампите с формата на свещи хвърляха меко сияние върху леглото, точно както той обичаше. Ала леглото беше празно. Чаршафите бяха събрани на купчина по средата. Той се приближи до вратата на банята, понечи да почука, но чу шуртене на вода. Жена му обичаше да напълни ваната до нивото на раменете си, да се отпусне в топлата вода и да лежи понякога цял час. Майерс погледна часовника си. Беше късно, но той реши да не я прекъсва. Помисли си да извика прислугата да сменят чаршафите, но сам ги оправи и ги подпъхна отстрани. Оправи възглавниците и ги подреди. После седна на дивана до прозореца, взе последния брой на „Нюзуик“ и си сложи очилата.

След десет минути хвърли списанието върху масичката от тиково дърво, изправи се и огледа стаята. Спеше му се и вече не му се правеше нищо. Вдигна директния телефон на охраната.

— Кой е там?

— Гарт Шлемлайн, господин сенаторе.

— Питър Бутейр обаждал ли се е?

— Не, господин сенаторе, още не.

Майерс потърка брадичката си. Вече повече от четирийсет и осем часа нямаше вести от Бутейр. За наемника не беше необичайно да изчезва за дълго време и да се появява едва след като изпълни задачата, но този път не изглеждаше да е така.

— Наредих да проверите в апартамента му. Какво направихте?

— Задачата е изпълнена, господин сенатор. Управителят на сградата не го е виждал напоследък. Апартаментът му бил почти празен.

Майерс си пое дълбоко дъх.

— Каза също, че по-рано същата вечер са идвали сестрата на Бутейр и един детектив. Нашите хора са ги изпуснали за…

— Сестра ли?

— Да, господине.

— Той няма… — Майерс не се доизказа.

— Моля?

Майерс се втренчи във вратата на банята.

— Продължавайте да го търсите. Искам да ми се докладва веднага щом се появи. Няма значение по кое време на денонощието.

Затвори, отиде при вратата на банята и почука.

— Елизабет?

Никой не отговори. Той допря ухо до вратата.

— Елизабет?

Чуваше се само шуртене на вода. Майерс натисна месинговата дръжка. Беше заключено.

— Елизабет!

Отиде при тоалетната масичка и потърси резервния ключ, но го нямаше. Тя го беше взела. Той заудря по вратата.

— Елизабет!

Усети влага през подметките на пантофите си. Отдръпна се и видя, че килимът до вратата е потъмнял.

— Елизабет, отвори вратата. Елизабет!

Отдръпна се и блъсна с все сила вратата с рамо, но тя беше масивна и не подаде. Изблъска я още няколко пъти, като викаше името на жена си, гневът му нарастваше. Вдигна слушалката на телефона и изкрещя:

— Някой да дойде! Веднага!

След броени секунди в спалнята нахлуха двама служители от охраната. Той посочи вратата и заповяда: