Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана седна на черния кожен диван.

— От колко време е така?

Елизабет отвърна:

— Кога не е било? — Замисли се за момент. — Робърт винаги е бил много властен. Когато бях на осемнайсет, далеч от дома, дори ми харесваше. Мисълта, че някой се грижи за мен, ми вдъхваше чувство за сигурност. Не се налагаше да правя нищо. Той ми купуваше дрехи, защото твърдеше, че му харесва да го прави, и можеше да си позволи. Казваше ми какви парфюми да използвам, какви прически да си правя. Когато си на осемнайсет, е вълнуващо някой да се грижи така за теб. Няма да те лъжа, Дана. Никога не бях виждала такова богатство. Имах всичко, което си поисках. Единственото усилие, което се изискваше от мен, бе да стана от леглото сутрин. — Поклати глава. — След първи курс останах, защото Робърт искаше да съм с него. Взе ми апартамент под наем в Университетското градче, за да не се налага да работя. Казваше, че учението било достатъчно трудно и сега трябвало да си почивам. Дори ми измисли програма за всеки ден. Казваше, че ми трябва дисциплина. — Тя се усмихна на спомена. — През онова лято Джеймс дойде в апартамента ми, погледна програмата ми на стената и започна да се смее. Попита ме да не съм полудяла. Неудобно ми беше да призная, че Робърт я е написал. Джеймс извади черен маркер и написа върху листа: „Принудителна почивка.“ Покани ме на бейзболен мач в „Кингдом“, защото никога не бях ходила. — Засмя се. — Беше въодушевен. Сложих си къси дънки, фланелка и сандали. — Лицето й помръкна. — Робърт мразеше тези дрехи. Казваше, че с тях изглеждам евтина. — Събра ръцете си и се наведе, сякаш я заболя коремът. — Колата на Джеймс прегря. Спомням си, че помислих колко ще се разочаровам, ако закъснеем за мача, но той ме увери, че ще отидем пеша, ако трябва. Заяви, че човек не може да каже, че е живял, ако не е гледал поне един бейзболен мач на живо. Имаше право. Тъпках се с всякакви боклуци и Джеймс ме научи да свиркам и да дюдюкам. След мача отидохме в един бар до стадиона и изпихме по още няколко бири. — Елизабет се загледа към вътрешния двор. — На връщане изпитах същото чувство, както като дете, когато си тръгвахме от ваканция край езерото Тахо. Знаех, че не може да продължи вечно, но ми се искаше никога да не свършва.

— Какво стана, когато се прибрахте? — попита Дана, която почувства, че предстои нещо важно.

— Робърт чакаше в апартамента. Тогава за пръв път ме удари. — Елизабет опипа устната си. — Каза, че цял ден ме търсил. Показа ми програмата и изкрещя: „Това някаква шега ли е? Така ли ми се отблагодаряваш за помощта?“ Какъв смисъл имало от програмата, ако няма да я спазвам. Каза, че не съм оценявала всичко, което правел за мен.

Тя се обърна към Дана.

— Знаех, че не може така да се държи, но всичко ми се струваше нереално, сякаш се случваше с друга, не с мен. Все повтаряше колко ме обичал, молеше ме да не развалям онова, което имаме. Не знаех какво да правя. Родителите ми го обожаваха и не съм очаквала, че ще стане толкова лошо. Помислих си, че просто си е изпуснал нервите. След две седмици ми се обади с предложение за женитба в края на лятото. Трябваше да завърша колеж в Масачузетс, но така и не го направих.

Дана се заслуша в бръмченето на хладилника. Една тръба в стената изтрака.

— Не си ли мечтае всяко момиче да се омъжи за принц и да живее щастливо до края на дните си? — продължи Адамс. — Спомням си, когато за първи път се появиха статии за депресията и булимията на принцеса Даяна. Не можех да повярвам. Тя беше принцеса. Как би могло да стане? Къде бяха родителите й? Къде бяха приятелите й? Как бе възможно да не знаем, че такава известна личност води такъв ужасен живот? — Замълча.

— Правим го по много причини — заговори Дана. — Правим го, защото сме млади и наивни, защото се надяваме, че нещата ще се променят към по-добро. Правим го заради родителите и приятелите си. После заради децата си, защото не искаме да растат в разбито семейство. Но в крайна сметка осъзнаваме, че нещата няма да се променят. Родителите и приятелите ни няма да живеят с този човек, а децата ни ще страдат повече.

Адамс се размърда неловко.

— Но само ние можем да променим нещата, Елизабет. Само ние можем да сложим край на страданието. Въпросът е дали сме готови да го направим.

Кармен Дюпре живееше в квартал, населен предимно с чернокожи. Беше размирен район като родния й квартал в Балтимор. Хората едва свързваха двата края. Имаше добри граждани — честни, набожни, които никой не забелязваше, защото медиите се интересуваха само от бандитите и наркопласьорите. Тук обаче живееха и добри хора и тя се смяташе за една от тях. Работеше усърдно. Майка й бе работила петдесет години като прислужница, баба й — също. Фамилията Дюпре произхождаше от бивши роби и тя не се срамуваше от това. Чистенето на чужди домове беше честен труд. Благодарение на него на масата винаги имаше храна и четиримата й синове винаги бяха облечени. Но най-ценното наследство на Дюпре бе рецептата за ябълков щрудел — тя се предаваше от поколения, още от времето, когато предците й бяха събирали памук на плантациите Южна Каролина. Предаваше се като устна традиция във фамилията. Тайните съставки не бяха записани дори на най-малкото листче хартия. Вероятно тайната щеше да умре с Кармен. Бог не я беше дарил с дъщеря, а синовете й проявяваха интерес само към яденето на щрудел, не и към приготвянето му. Жалко. Благодарение на своя щрудел си бе намерила работа при един от най-богатите хора в щата Вашингтон. Бяха я взели да чисти и да готви. А когато Робърт Майерс Трети се роди, Кармен се грижеше и за него. Детето обаче не приличаше на баща си — беше лошо и тя от самото начало усещаше злото в него. Още по-лошо бе, че го глезеха, оставяха го да си мисли, че може да получи всичко, и в крайна сметка той го получаваше. Кармен го беше плеснала по дупето само веднъж, когато го хвана да измъчва едно коте с кибрит. Той излъга и заяви, че си е измислила всичко, беше толкова убедителен, че родителите му повярваха. Умееше да лъже така, че да изглежда, сякаш казва истината. Роден политик. Забраниха на Кармен да му посяга. Накараха я да му се извини. С удоволствие би ги пратила по дяволите, но имаше четири малки деца и съпруг, който не изкарваше нищо. Затова преглътна гордостта си и се извини. От този момент нататък Робърт Майерс правеше каквото си поиска.