Робърт Дугони - Необходими жертви

Тя спря колата си на мрачната улица. Нарочно работеше нощна смяна, за да се среща колкото можеше по-рядко с Майерс, главно чистеше и се грижеше за кухнята. Ето как опозна Елизабет. Горката жена обикаляше нощем из къщата като призрак и на Кармен не й беше нужно висше образование, за да се досети защо. Жена, която предпочита да обикаля коридорите, вместо да е в леглото при мъжа си, има лош брак. Сърцето й бе обременено. Кармен често й носеше парче щрудел в кабинета и така постепенно започнаха да разговарят, а покрай разговорите се сприятелиха. Елизабет се превърна в дъщерята, която Кармен винаги бе искала да има. Разговаряха на всяка тема, която биха обсъждали майка и дъщеря — деца, мъже, секс, готвене. Не след дълго Елизабет й сподели за побоите. Това не беше нещо ново за Кармен. Собственият й съпруг я удари веднъж. На следващата нощ тя го събуди с големия кухненски нож и го предупреди да не си позволява повече да й посяга, ако иска да запази здравия си сън. Той не я удари повече. Направо си тръгна.

Дюпре пресече улицата под бледата светлина от малкото останали здрави улични лампи. Въпреки късния час на бетонната площадка пред блока й стояха младежи, разговаряха високо и възбудено. Кармен надуши сладникавия мирис на марихуана, но хлапаците не й обърнаха внимание. Познаваше майките им и не се боеше хубаво да ги насоли, ако се опитат да се закачат.

Когато Елизабет Майерс я помоли за помощ, Дюпре не се поколеба. Не беше нейна работа какво прави младата жена и с кого. Важното бе, че ще подкрепи една нещастна душа, и според нея си струваше риска. Всеки имаше право на искрица щастие. Майка й обичаше да казва, че животът е само миг. Човек не получава втори шанс. Кармен го знаеше.

Когато стигна вратата на блока с евтини апартаменти, чу рев на двигатели и свирене на гуми. Колите се показаха зад ъгъла и се приближиха с бясна скорост. Младежите се разпръснаха във всички посоки като ято уплашени птици. Полицията често посещаваше квартала. Мъжете, които слязоха от колите обаче, носеха костюми. Не бяха полицаи. Кармен ги очакваше. Окото й не трепна.

Прозорците на околните къщи светнаха. Хората бяха свикнали с полицейските акции и бъркотията, която съпътстваше. Всеки се питаше дали този път в затвора няма да отиде някой от близките му. Сега обаче нямаше да видят млад чернокож, заобиколен от бели ченгета. Видяха Кармен, заобиколена от четирима бели мъже с тъмни костюми, насочили пистолети към нея. Познаваха се, но въпреки това те й закрещяха да легне на земята и да държи ръцете си така, че да ги виждат.

— Господа — каза възрастната жена, като скръсти ръце, — нямам намерение да лягам на студения бетон. Ако смятате да ме застреляте, направете го тук, пред Бог и пред хората. Колкото до работата ми, кажете на господин Майерс, че никога не съм го харесвала и предпочитам да отида в ада, вместо да продължавам да му слугувам. А, кажете му също вече сам да си пече щрудела.

— Разбрах, че така ще стане в момента, в който го видях във факултета — разказваше Елизабет Адамс. — Един поглед беше достатъчен, за да ме накара да се усмихна, и почувствах радост, която не бях изпитвала отдавна. Все още бе страшно жизнен, все още се радваше на живота. След конференцията измислих повод да го извикам. Както казах, съзнавах, че нищо няма да стане. Знаех, че е невъзможно, но въпреки това исках да говоря с него. Той винаги приемаше обажданията ми, тъй че предполагам се е чувствал като мен. От десет минути в началото разговорите се проточваха до час. Два часа. Започнах да се притеснявам, че номерът му все се повтаря в телефонните сметки. Сигурна съм, че Робърт е наредил да ги проверяват. При един разговор решихме да се срещнем. Робърт често пътуваше до столицата и съм сигурна, че никога не е допускал, че ще имам куража за нещо подобно. Арогантността му ми даваше отлична възможност.

— Да, но как си се измъквала от имението, без да те забележат? Чела съм, че системата му за охрана е от най-модерните, че има свой отряд от наемници.

— Отначало шофьорът ми ме караше до факултета. Никой не знаеше, че Джеймс работи там. Казвах, че отивам на гости на бивша колежка. Когато стана подозрително, започнах да се заключвам в кабинета си и слизах по скритото стълбище в стаята на прислугата. Една приятелка ме изкарваше скрита под купчина дрехи с колата си. В един шкаф държах перука, палто и черни очила. Можех да използвам и униформите на камериерките. Приятелката ми ме връщаше сутринта.