Робърт Дугони - Необходими жертви

— Мога ли да попитам защо? Това е много странно. Какво искате?

Дана учтиво отговори:

— Доктор Пилгрим, знам, че посещението ни е много неочаквано, и съжалявам, че ви напомняме за смъртта на баща ви. Просто наскоро и аз загубих близък човек. Брат си. Ако трябва да ви обясняваме всичко обаче, ще отнеме много време. Преди да ви кажем за какво става дума, трябва да проверим дали картонът е тук.

Пилгрим въздъхна и затвори очи. Дана се уплаши, че няма да се съгласи, затова побърза да добави:

— Ще разпознаете ли почерка на баща си, ако го видите?

Лекарката отвори очи.

— Разбира се.

Дана извади от чантичката си празната папка, която бяха намерили в апартамента на Питър Бутейр. Подаде я на лекарката, която се вгледа в надписа отгоре.

— Къде намерихте това?

— Познат ли ви е почеркът?

— Да. Това е от папките на баща ми. Къде я намерихте?

— Това неговият почерк ли е? — настоя Логан.

— Да, сигурна съм. — Отвори папката. — Виждате ли тези белези отвътре. — Имаше предвид няколко избелели драсканици. — Баща ми правеше такива заврънтулки. Обичаше да си драска. Не можеше да държи важни документи до телефона, защото ги изрисуваше целите. Във всичките му папки има такива заврънтулки — Поклати глава. — Какво става? Къде намерихте тази папка? Къде е другата част?

Дана кимна.

— Бихте ли проверили дали баща ви има картон на Робърт Майерс.

— Това е картонът му. Поне папката.

— Може ли да проверим?

Пилгрим започваше да се изнервя.

— Няма да разместваме нищо — увери я Дана. — Искаме само да проверим.

Лекарката се подвоуми, после въздъхна.

— Елате.

Поведе ги към задната част на сградата, като говореше:

— Баща ми практикува четирийсет и осем години. Кабинетът му е претъпкан като хранилище на музей. Още не съм намерила нито време, нито кураж да го почистя. Предполагам, че още дълго ще стои така.

Отвори една врата.

— Тук ли намерихте баща си? — попита Логан, като влезе.

— Да. Тук, на пода. Майка ми се обади. Тревожеше се защо още не се е прибрал. — Емили Пилгрим влезе в кабинета и сведе очи към стария евтин син килим. — Изглежда, че тъкмо е посягал към телефона, вероятно да извика помощ, но не е успял.

Детективът застана при бюрото с гръб към двете жени и погледна към няколкото зелени шкафа за документи с малък телевизор отгоре.

— Към колко часа го намерихте?

— Майка ми телефонира около единайсет. По-рано разговаряли и татко я уверил, че си тръгва. Имаха такъв обичай. Чуваха се точно в десет вечерта. Татко се прибираше у тях в десет и половина. Когато не се появил, мама се разтревожила. Позвънила в кабинета, но не вдигнал, затова ми се обади.

— Значи вие го намерихте.

— Да.

— От колко време според вас е бил мъртъв?

— Може би от час — час и половина.

— Какво е правил в десет през нощта?

— Както казах, седял е на бюрото си, преглеждал е документи и е слушал прякото предаване от мача на „Маринърс“ по телевизията.

— Може ли да потърсим папката?

Емили Пилгрим отиде при шкафовете и заоглежда белите картончета с букви върху чекмеджетата. Намери буквата „М“ и отвори чекмеджето. Понечи да разрови картоните, но спря. Една от папките бе издърпана и оставена под ъгъл спрямо другите, както баща й имаше навик да прави. Лекарката погледна името върху папката в чекмеджето, после — картона в ръката си. Изправи се и се обърна.

— Мисля, че е време да ми кажете защо сте тук.

Трийсет минути по-късно Емили Пилгрим седеше на бюрото в кабинета си, държеше дланите си събрани пред лицето като за молитва. На стената зад нея висяха дипломи и семейни снимки в рамки. Баща й приличаше на позастарял Бърт Ланкастър — изискан джентълмен с бледосини очи и оредяла снежнобяла коса.

— И папката на баща ми е била у този човек? — попита лекарката.

— Да.

Дана знаеше, че информацията, която бяха дали на Пилгрим, може би й идва в повече. Сега трябваше само да им повярва.

— Предполагам, че не са правили аутопсия на баща ви — вметна Логан.

Емили Пилгрим поклати глава и сви рамене.

— Нямаше причина. А сега… кремирахме го. Защо? Защо някой ще краде картона на Робърт Майерс? Защо ще убиват баща ми? Безумно е. Не виждам причина някой да прави това. Баща ми бе посветил живота си на децата. Нямаше врагове, никакви врагове.

— Не мисля, че причината е в баща ви, доктор Пилгрим? — отвърна Дана. — Подозирам, че са го направили заради нещо, което е пишело в картона; нещо, което баща ви е знаел. Каквото и да е било, вече е унищожено.