Робърт Дугони - Необходими жертви

Лекарката ги погледна. Очите й заблестяха, сякаш изведнъж й е хрумнало нещо.

— Извинете ме за секунда. — Натисна копчето за вътрешна връзка на телефона си. — Мишел, би ли дошла за малко?

След минута на вратата се почука и в кабинета влезе дребна брюнетка. Пилгрим я представи на Дана и Логан. Жената отговаряше за компютърната картотека и вкарването на цялата информация от картоните.

— Мишел, докъде стигна със сканирането на картоните от архива на баща ми?

— Съжалявам, доктор Пилгрим, но изгубих много време със сметките от този месец. Не знам защо, но компютърът е удвоил всички суми и трябваше да ги поправям ръчно една по една.

Емили нервно разтърка тила си.

— Съжалявам, доктор Пилгрим. Мога да продължа сега.

Пилгрим свали ръката си и я погледна озадачено:

— Да продължиш ли?

Майерс чакаше в личния си кабинет. Проклетата негърка отказваше да издаде къде е закарала Елизабет и той знаеше, че нищо не може да направи. Ръцете му бяха вързани. Кармен Дюпре на практика му беше казала да си го начука. Храни куче да те лае.

Положението беше сложно. Трябваше да внимава — от персонала никой освен Питър Бутейр не знаеше за изневярата на Елизабет. Когато тя изчезна, Майерс каза на охраната, че напоследък се държала странно, че вероятно не може да издържи на напрежението от обществените си задължения, че дори има опасност да посегне на живота си. Накара ги да я издирят тихомълком. Не искаше информацията да достигне до полицията или до медиите. От изчезването й бяха минали вече над двайсет и четири часа.

Той преплете пръсти и започна да върти палците си.

„Тя не ти се подчини. Прави ти напук. Унижава те.“

Затвори очи. Ръцете му трепереха. Бе опитал всичко, за да я възпита. Нима не изпълни всичките си обещания към нея? Нима не я беше научил на всичко, което трябваше да знае? Не й ли даваше всичко, което една жена би искала да има? Изведнъж се изправи, не можеше да седи на едно място, закрачи из стаята, като стискаше юмруци. Не му ли стигаше напрежението? Не му ли стигаха отговорностите? Трябваше да подготвя предизборна кампания, а вместо това хората му тичаха из града да търсят собствената му съпруга. Неговата жена! Собствената му жена! Проклет да бъде, ако я остави да се измъкне така! Проклет да бъде, ако й позволи да провали всичко, което бе постигнал, целия труд и усилия. Проклет да бъде, ако позволи на друг да се наслаждава на плодовете на работата му.

На вратата се почука. Майерс спря да крачи. Един служител от охраната влезе.

— Тя е тук, господин сенаторе. Госпожа Майерс е тук.

Той си пое дълбоко дъх.

— Къде я намерихте? — попита с треперещ глас.

— Не сме я намерили ние, господин сенаторе. Сама дойде. Преди няколко минути се прибра.

Майерс се втренчи в портрета на Елизабет над камината. Разбира се, че ще се върне сама. Къде ще отиде? Сигурно се беше скитала безцелно, бе наела стая в хотел за няколко нощи, но в крайна сметка е осъзнала какво ще стане с живота й без него. Нямаше как да не се върне. Можеше да се самоубие — последно усилие да го злепостави, но той знаеше, че няма да го направи. Не и с детето.

— Пратете ми я.

Майерс се обърна и тръгна към креслото си.

— Господине?

Спря и озадачено погледна телохранителя.

— Казах, пратете ми я тук.

Младежът се покашля смутено.

— Госпожа Майерс е в кабинета ви, господине. Каза да отидете там…

Той наклони главата си, сякаш не е чул добре.

— Каза, че ще ви чака там, господине.

Тъпата болка в слепоочията обхвана цялата му глава, притисна очите му отвътре, сякаш щяха да се пръснат.

— Махай се — изсъска Майерс.

Когато вратата се отвори, Елизабет Адамс не помръдна. Големият часовник в ъгъла на стаята иззвъня, сякаш обявяваше влизането на Робърт Майерс. Той спря смаяно на прага — Елизабет седеше на неговото кресло. Собственото му кресло! Много добре знаеше, че нарочно го е сложил пред бюрото си така, че да може да гледа поотделно двете кушетки, разделени от стъклена масичка. Джон Ф. Кенеди бе използвал подобни мебели в Овалния кабинет. Майерс затвори вратата и спокойно се приближи до камината, облицована с речни камъни.

— Така, Елизабет, сега трябва да решим как ще реагираме — заговори към дебелото стъкло на камината. — Трябва да определим подходящо наказание. Разбирам, че ме изпитваш… изпитваш границите на търпението ми. Разбирам, че искаш да привлечеш вниманието ми, че искаш да те накажа. — Спря и се обърна към нея: — Как искаш да те накажа, Елизабет?