Робърт Дугони - Необходими жертви

През следващите няколко минути дойдоха още две коли, от които слязоха други две жени.

Дана и Логан слязоха от колата и тръгнаха към сградата. Вратата беше заключена. Логан почука с ключа си по стъклото. Никой не се показа. Той пак почука, този път по-силно. Жената, която беше слязла от джипа, се появи във фоайето, изглеждаше сърдита и малко нервна. Когато Логан й показа значката си, тя присви очи и се намръщи. Отключи вратата и я открехна само колкото да могат да говорят.

— Какво желаете?

— Извинявайте, че ви безпокоим преди работно време. Аз съм детектив Майкъл Логан. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— За доктор Франк Пилгрим.

Жената объркано поклати глава.

— Не разбирам.

— Само няколко минути.

Жената се отдръпна от вратата. Лицето й изразяваше недоумение. Дана последва Логан във фоайето с мънички столчета, масички и кутия с играчки в единия ъгъл.

— Видях номера на колата ви — каза тя. — Лекарка ли сте?

— Да.

— Познавахте ли добре доктор Франк Пилгрим?

Жената нервно се изсмя:

— Той е баща ми. Аз съм доктор Емили Пилгрим.

— Моите съболезнования за баща ви.

— Значи знаете, че почина.

— Прочетох некролога във вестника.

— Познавахте ли го?

— Не. Никога не сме се виждали.

— Не разбирам. Какво искате? Тревожите ме.

— Извинявайте за безпокойството. Не искам да ви притеснявам, но къде почина баща ви, доктор Пилгрим? — попита Логан.

Лекарката сви рамене и затвори очи, което явно й беше навик.

— Почина на мястото, където прекара по-голямата част от последните четирийсет и осем години. В кабинета, докато подреждал книжата си.

— При какви обстоятелства почина?

— Обстоятелства ли? Получи сърдечен удар.

— Имал ли е здравословни проблеми преди, доктор Пилгрим?

— Баща ми ли? Не. Беше на седемдесет и осем години, но тази година пак можеше да участва в Сиатълския маратон.

Логан се усмихна.

— Голямо постижение на неговата възраст.

— Баща ми не приемаше и най-малкия намек, че вече не е в състояние да прави нещата, които е вършел на млади години. Участието в маратона потвърждаваше убедеността му. Питате за проблеми със здравето. Не, не е имал. Защо?

— Значи да разбираме, че смъртта му ви изненада, имайки предвид доброто му здраве.

Лекарката примирено сви рамене:

— Беше неочаквано, но той бе на седемдесет и осем. Доброто здраве невинаги означава добро сърце.

— Разбирам. Това е педиатрична клиника, нали?

— Да.

— И баща ви също е бил педиатър.

— Четирийсет и осем години.

— Пенсионер ли беше?

— Не. — Емили пак затвори очи. — Преди осем години поех ръководството на клиниката, като се надявах, че ще се оттегли, но той не се даваше. Беше решил да работи още две години, след което да се оттегли, за да могат с мама…

Сълзите я задавиха. Дана й подаде кърпичка от кутията на рецепцията. Емили Пилгрим избърса сълзите си.

— Къде бяхте в нощта, когато баща ви почина? — поинтересува се Дана.

Лекарката поклати глава и смачка кърпичката.

— Защо ме разпитвате така? Какво ви интересува?

Тя реши да говори направо:

— От некролога научихме, че баща ви е лекувал Робърт Майерс.

Емили Пилгрим ги изгледа изненадано.

— Не за дълго, но да, баща ми е лекувал всички деца на Майерс, включително и Боб. Също и баща му. — Обърна се към една масичка със съболезнователни картички. Вдигна една. — След смъртта на татко изпрати лично подписана съболезнователна картичка. Телефонирал и на майка ми. Тя много се трогна.

— Предполагам, че медицинският му картон вече не се пази в тази сграда.

— Чий картон?

— На Робърт Майерс.

Емили Пилгрим поклати глава:

— По принцип не би трябвало, но баща ми не беше много готов за нови идеи и промени. Когато поех клиниката, се опитах да я модернизирам, но той се възпротиви. Настоя всички стари картони да останат в кабинета му, независимо дали се използват или не. Наложи се да отстъпя.

Дана се обнадежди и реши да предразположи още лекарката.

— Баща ми и дума не искаше да чуе за компютър. Предпочиташе да трупа папки.

— Значи картонът би трябвало да е тук, в кабинета на баща ви, така ли? — попита Логан.

Емили Пилгрим сви рамене:

— Да, вероятно, но…

— Може ли да проверим? — намеси се Дана.

Лекарката поклати глава и затвори очи.

— Не мога да ви пусна без официална заповед.

— Не искаме да четем картона — побърза да уточни Дана. — Само ще проверим дали е тук.

Емили Пилгрим скръсти ръце.