Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

— Какво ще кажеш за следното — ти стоиш тук и наблюдаваш колите…

— Сааб с гюрук, микробус „Шевролет“ и мерцедес.

— Добре. Две от тях може да са в гаража, макар че днес идвах тук няколко пъти и не ги видях да влизат, нито да излизат оттам. Ще отида зад къщата и на всеки половин час ще се показвам на пътеката между сградите и ще вдигам ръка, за да ти съобщя, че всичко е наред. Ще ме видиш, защото има светлина от къщите в далечината. Ще вдигна ръка само за секунда, затова трябва да сверим часовниците си. Ако не се покажа, изчакай още пет минути, после ела да провериш какво става. Ако не ме видиш веднага, измисли нещо да отвлечеш вниманието им.

— Да потропам на вратата? Доставки на пица? Или на китайска храна?

Вместо да отговори, Стърджис се огледа още веднъж, макар че Джийн не разбираше защо.

— Да, добре. Каквото измислиш — рече Майло. — И така, да поиграем на шпиони от филмите и да сверим проклетите си часовници.

Двамата свалиха часовниците си. Джийн присвиваше очи, за да види по-добре циферблата, когато някакво неочаквано движение го накара да загуби равновесие. Той има време да види как облечена в черна ръкавица ръка се стовари върху глока на Стърджис, избивайки го от пръстите му.

Майло падна някъде в мрака. Някой сграбчи Джийн, изви ръце зад гърба му и ги окова в белезници. Същото направиха и със Стърджис. После завързаха устата им с черна кожа.

От сенките изскочиха облечени в черно хора.

Къде ли се бяха скрили…

Най-малко трима от тях бяха въоръжени с картечни пистолети. Джийн ги бе виждал само по време на арест на бандити и никога не бе стрелял с тях, защото, за разлика от други ченгета не си падаше по оръжията.

Мъжете помъкнаха Стърджис нанякъде, а Джийн усети, че го влачат в противоположната посока.

Проклета безизходица! И сега може би щеше да умре от нещо друго, а не от шибания диабет.

Постъпи адски глупаво. Никога не подценявай противника. А ченге като Бейкър е сериозен противник. Но все пак и Джийн, и Стърджис бяха професионалисти. Как можаха да…

Ръцете, които го държаха, го насочиха надолу по хълма.

— Ш-шт — прошепна един глас в ухото му и Джийн си представи укорителното лице на Люан.

„Да, мила. Провалих се. Скоро ще дойда при теб.“

Клепачите ми се затвориха тежко — досущ метални капаци. В устата си усещах вкус на метал. Беше ми трудно да дишам. Всяко поемане на дъх пронизваше ребрата ми, а болката в главата беше като яркочервено-оранжева експлозия.

Бях зашеметен, но не изгубих съзнание. Опитах се да отворя очи. Клепачите ми бяха натежали. Усетих, че някой ме вдига за китките и глезените. Това означаваше, че са най-малко двама. Слизахме по стълби. Вероятно надолу към спалнята.

Сложиха ме на нещо.

Парфюмът на Зина. Леглото на Зина.

Почувствах тежест на китките, глезените и корема. Сякаш върху мен седеше голямо куче.

Изщракване на закопчалки. Не можех да се движа.

Усещах пареща и пронизваща болка в тила, все едно някаква ларва с остри зъби разсичаше черепа ми и гризейки, искаше да излезе…

Студено убождане. Инжекция.

Отново се опитах да отворя очи. Видях сребриста светлина, после клепачите ми пак се спуснаха.

Но всичко беше наред, защото Майло и Даниел знаеха какво става. Даниел подслушваше.

После се запитах защо не бях чул никакъв звук, откакто влязох в къщата и казах здравей на Зина.

Дали Майло и Даниел мислеха, че тя ме люби спонтанно и тихо?

Или не чуваха какво става? Повреда в апаратурата. Случваха се такива неща. Падаха дори космически совалки.

Дали пък не чакаха сигнал от мен?

Не можех да движа устни.

Почивай, успокой се и възвърни силите си.

Планът беше да дръпна пердетата на хола. Дали фактът, че не го бях сторил ги бе разтревожил?

Къде бяха Майло и Даниел?

Трябваше да кажа нещо за параболичния микрофон.

Беше ми адски трудно да дишам. И изведнъж пред очите ми отново падна мрак.

Свестих се. Нямах представа колко време съм бил в безсъзнание. Очите ми се отвориха широко и зениците ме заболяха, докато свикваха с ярката светлина в спалнята.

Видях само тавана — бял и осеян със светли петна.

Светлината идваше от евтина пластмасова лампа.

Надигнах глава, за да видя какво ме притиска надолу. Кожени ремъци. Широки, кафяви, болнични ремъци като в психиатрията.

Проблясъци на цветове вляво. Опитах се да видя по-добре. Вратът ми вибрираше от болка, която пронизваше и гръбнака ми, сякаш ме разрязваха с нож.