Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Бейкър се обърна и се усмихна.

— Конете са изключително силни. И как само ритат.

— Колкото повече убийства, толкова по-забавно.

— Имаш право.

— Тогава идеологията… евгениката няма нищо общо с това, така ли?

Той поклати глава.

— Махни онова, което смяташ за мотиви и мотивация, Алекс, и ще остане тъжната истина — всички ние вършим определени неща, само защото ги умеем.

— Убил си хора, за да докажеш, че можеш да се измък…

— Не да докажа, а защото можех . Все едно да си бъркаш в носа, когато мислиш, че никой не те гледа. Колко мравки си стъпкал през живота си? Милиони? Десетки милиони? Колко време си прекарал, съжалявайки за факта, че си извършил геноцид на мравки?

— Мравките и хората…

— Всичко е тъкан, органична материя — миш-маш от въглерод. Било е толкова просто, докато един ден се появяваме ние, висшите маймуни, и усложняваме нещата със суеверието си. Махни господ от равенството и остава материята — пикантна и апетитна като най-изискания сос. Всичко е тъкан. Преходно. Това обаче не означава, че не си измислям оправдания. Всеки го прави. За теб това са мравките. Вероятно би пощадил и змия. Някой друг не би го сторил. Трети теглят чертата при гръбначните, бозайниците с козина — какъвто там е критерият им кое животно е мило, симпатично или свещено. Не можеш да го разбереш, освен ако не си пътувал и не си се запознал с различните начини на мислене. В Банкок — красив, морално разложен и много страшен град — срещнах един човек, майстор готвач, с китайски касапски сатър. Работеше в луксозен хотел, приготвяше банкети за туристи и политици, но преди това е имал собствен ресторант в района на пристанището, където не ходят туристи. Силата му беше в рязането — с невероятна скорост. Няколко пъти пушихме опиум заедно и аз постепенно спечелих доверието му. Каза ми, че още от дете се е научил да борави с ножове. От трийсет години реже най-различни неща — морски охлюви, скакалци, скариди, жаби, змии, говеда, агнета, маймуни. Знаеш каква е кулминационната точка. Всичко се разцепва под ножа.

— Тогава защо си правиш труда да набелязваш мишени? — попитах аз. — Щом това е игра, защо не нанасяш ударите произволно?

— Подобряването на състоянието изисква време.

— Войниците се нуждаят от логична причина.

— Войниците — насмешливо повтори той.

— И ти си им предложил низша тъкан. Мравки.

— Нищо не съм предлагал на никого. Глухотата е по-низша от слуха, забавеното умствено развитие — по-низше от интелекта, неспособността да си избършеш задника — по-низша от изучаването на философия. В почистването на дома има истинска ценностна система.

— Нова утопия — казах аз, опитвайки се да говоря ясно и спокойно. Слушаше ли някой? — Оцеляване на най-годните.

Бейкър отново поклати глава.

— Спести ми сантименталното си състрадание. Без най-годните няма оцеляване. Умствено изостаналите не откриват лекарства за различните болести. Болните от церебрален паралич не пилотират реактивни самолети. Има ли твърде много негодни, ние няма да живеем, а ще бъдем принудени да вегетираме и да ги търпим. Така както Уили е бил принуден да понася онази тоалетна.

Той махна очилата си и ги почисти с носна кърпа. Къщата беше тиха.

— Хубава смес — отбелязах аз. — Елитна философия и садистични развлечения.

— Развлеченията са приятно нещо. За какво друго ни остава да живеем на този свят?

Бейкър отново вдигна спринцовката. Не идваше помощ. Само можех да се опитам да спечеля още време.

— Мелвин Майърс — рекох аз. — Слепец, който иска да води нормален живот. Какъв беше грехът му? Научил е нещо за Лейман, докато си играел с компютрите? Злоупотреби? Отклоняване на големи суми за Нова утопия?

Той се усмихна широко.

— Ах, каква ирония. Пари, предназначени за малоценните, най-сетне използвани продуктивно. Майърс, онова място… Патетична история.

— Майърс е бил интелигентен.

— Все едно.

— Увредена тъкан.

— Разваленото месо може да се преработи, но остава негодно за консумация. Слепите не водят слепи, а тях ги водят като селскостопански животни.

Бейкър насочи спринцовката към тавана и изпръска част от течността. Някой пусна водата в тоалетната. Разнесоха се стъпки.

— Пфу, вече не искам мексиканска храна — чу се гласът на Тени.

Бейкър почука с пръст спринцовката.

Нямаше спасение.

Даниел, Майло… как можахте да ме изоставите?

Тялото ми започна да трепери.

— Не се надявай, че ще се измъкнеш… — започнах аз.