Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

— Да.

Думата прозвуча съвършено. Поне за моите уши. Главата ми се проясни.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Бейкър, сякаш разбра това.

Той размаха спринцовката, после чух издрънчаване на метал, когато я сложи някъде. Кожените ремъци спираха кръвообращението и тялото ми сякаш се отделяше от мен. Или това усещане се дължеше на опиата.

— С какви случаи се занимаваш? — попита ме Тени. — Депресия или мания?

— Мания — отговорих аз. — И хипомания.

— Хм. — Той поглади брадичката си. — Моята специалност пък е да слагам подкожни инжекции. Вероятно защото имам способността да влизам под кожата на хората.

Той се изсмя. Бейкър се усмихна.

— Може би затова съм раздразнителен. И настроенията ми се менят в зависимост от рибата, за която съм заложил стръв.

— Колко остроумно — отбелязах аз.

Тени се изчерви и аз си представих Реймънд Ортис с окървавените обувки.

— На твое място не бих го дразнил — майчински рече Бейкър. — Той не реагира добре на дразненето.

— С какво го е подразнил Реймънд Ортис?

Тени оголи жълтите си зъби. Бейкър се обърна с гръб към мен.

— Искаш ли да му кажем, Уили?

— Защо да си правим труда? — отвърна Тени. — Не изпитвам потребност да пречиствам душата си. Да успокоявам съвестта си, изповядвайки какво сторих на онази глупава малка скарида. Везните на правосъдието са балансирани. Няма бисери на мъдростта. Предпочитам да си затворя устата като риба.

Изведнъж брадата му застрашително надвисна над мен и ръката му се вкопчи във врата ми.

— Добре — каза той, разпръсквайки слюнка. — Щом настояваш. Противният малък дегенерат съсипа качеството на живота ми. Как ли? Като цапаше банята. Неизбежно. Неумолимо. Всеки път, когато я използваше, той я мърсеше. Разбираш ли?

Тени ме стисна по-силно и Бейкър каза:

— Уили.

Отново ми причерня пред очите и сега вече разбрах, че нещо не е наред. Майло никога не би допуснал нещата да стигнат дотук. Пръстите на Тени отслабиха хватката си. Очите му бяха влажни и кървясали.

— Глупавият дребосък с объркана ДНК не знаеше как да използва тоалетната хартия. Той и всички онези сакати, ненормални недоразвити копелета — продължи Тени, после се обърна към Бейкър. — Метафората не е ли идеална за онова, което не е наред с обществото, сержант? Те серат върху нас, а ние почистваме.

— Значи си го убил в банята? — рекох аз.

— Къде другаде?

— А окървавените обувки…

— Само се замисли какво правеше той с моите обувки! Писна ми да стъпвам в мръсотията! Не ми плащаха за това.

Пръстите му отново докоснаха врата ми, после Тени рязко се дръпна и се отдалечи. Чух стъпки и отваряне и затваряне на врата.

Останах сам с Бейкър.

— Вратът ме боли — казах аз, подхвърляйки поредната реплика за микрофона, но надеждата ми гаснеше. — Не може ли да разхлабиш ремъците?

Той поклати глава. Спринцовката пак беше в ръката му.

— Калиев хлорид — повторих аз. — Също като с Понсико.

Бейкър не отговори.

— Обувките на Реймънд — продължих аз. — Няма нищо случайно, за всичко има причина. Убийството на Айрит е направено така, че да изглежда като сексуално престъпление. Майка й те е мислила за сексуален агресор, затова отмъщението е трябвало да има сексуален нюанс. Но ти си искал да се отличаваш от останалите перверзни типове. Ти и Нолан. Той си е падал по малки момичета.

Бейкър отново ми показа гърба си.

— Двамата ли убихте Айрит? Защото мисля, че си споделял предпочитанията на Нолан. Малки момичета. Смугли. Като Латвиния. Сам ли я очисти, или с помощта на Тени? Или с някой друг, когото нямам удоволствието да познавам?

Той не помръдна.

— Като например Понсико. Нолан не е имал желание да го направи. Нещо по-важно, имал е остатъци от съвест. Изпратил си го при Лейман, но това не е помогнало. Как му попречи да не те издаде?

Нямаше отговор.

— Сестрата. Казал си му какво ще сториш с нея, ако той посегне на някой друг, освен на себе си. И ако Нолан не се беше самоубил, ти щеше да се погрижиш за него, нали?

Лявото му рамо трепна.

— Смятай го за евтаназия. Той страдаше от неизлечимо заболяване.

— Какво?

— Злокачествени угризения на съвестта — ухили се той. — Сега ще трябва да видим сметката и на сестрата. Защото може да си й казал нещо.

— Не съм.

— Кой друг знае, освен Стърджис?

— Никой.

— Добре. Ще се погрижим за това… Винаги съм харесвал Северна Каролина. Страната на конете. Преди години отглеждах чистокръвни породи.

— Защо ли не съм изненадан?