Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

— Почакай, докато станеш на моите години и ще видиш — извика Даниел.

— Вярно е — рече Джийн.

Зина беше в книжарницата, когато се обадих да потвърдя срещата.

— Колко си галантен, Андрю.

— Само исках да се уверя, че не си твърде уморена от купона.

— Аз? Съвсем не. Напротив, преливам от енергия. Ще приготвя спагети с миди, салата „Цезар“ и грозде.

— Умееш и да готвиш?

— О, разбира се — засмя се тя. — Ще оставя ключ под празната саксия до вратата. Ще бъда готова.

В девет и трийсет облякох униформата на Андрю — сива риза, широк сив панталон и същото спортно сако. Същият одеколон.

Беззвездна нощ, забулено небе. Въздухът миришеше на влажна хартия.

Стигнах до Сънсет. Булевардът гъмжеше от захвърлени хартиени носни кърпи, мирис на кожени дрехи и заблуди, минаващи за надежда. На изток от Уестърн пейзажът се промени — тъмни сгради, сенчести ъгли. Всичко беше мрачно, мръсно и твърде тихо.

Шофирах машинално и бавно. В десет часа поех по Лирик и изкачих криволичещия път, на който сега нямаше коли.

Рондо Виста беше тиха като морга. Гаражът на Зина беше затворен и пред къщата й бе спрял автомобил — розов „Тъндърбърд“, модел 1958 година, с бял гюрук, с избледняла боя и очукан.

Сигурно беше неин.

През прозореца се процеждаше същата оскъдна светлина. Дали Зина подготвяше подходяща атмосфера?

Паркирах фолксвагена и тръгнах към вратата. Пътеката беше тъмна, а изсъхналите увивни растения потрепваха от нощния ветрец. Изпитвайки необяснима тръпка от срещата, аз бръкнах под саксията и намерих ключа.

От къщата се чуваше музика.

Електрически китари, свирещи бавно.

Хубава, мечтателна музика.

Зина явно подготвяше обстановката.

Отключих вратата. Очаквах, че Зина ще бъде в спалнята на долния етаж и вероятно ще е закачила някаква остроумна бележка, насочваща ме към плюшените играчки.

Тя беше в хола.

Осветена от една-единствена слаба синя крушка.

Сценичен ефект.

Гола. Легнала на дивана.

Очите й бяха широко отворени от нетърпение. Дребното й бяло тяло със съвършени очертания изглеждаше перлено на бледата светлина. Зърната й бяха розови и възбудени, твърде големи за малките гърди. Черните й коси бяха разпилени. Краката бяха разтворени достатъчно, за да предложат гледка към изрусения триъгълник между бедрата. Едната й ръка беше простряна на дивана, а другата положена на плоския, гладък стомах.

Долових мирис на миди, но в кухнята беше тъмно.

Нямаше встъпителна част. Как ли да се измъкна от това…

— Здравей — казах аз.

Тя не отговори. Нито помръдна.

Приближих се до нея и едва тогава видях примката около врата й. Медна тел, впила се толкова дълбоко в нежната й плът, че беше незабележима.

Широко отворени сини очи. Не блестяха прелъстително. Последната изненада.

Обърнах се да избягам и в същия миг две силни ръце ме сграбчиха отзад.

Ударът с коляно по гръбнака предизвика силна болка и накара краката ми да се огънат.

После усетих ръце на врата си. И отново болка — този път различна — и тилът ми експлодира.

Шофьорът на Майло се казваше Ърнест Боудри — черен като въглен, трийсетинагодишен, хубав, невъзмутим, ревностен баптист, с четинести мустаци, които сякаш бяха подстригани с лазер, и врат с обиколка четирийсет и пет сантиметра.

Колата беше син форд без опознавателни знаци, паркиран в гаража на Западното районно управление. Двамата се приближиха до нея и Боудри отвори вратата на Майло, после седна зад волана.

Той управляваше умело колата. Шофирането беше едно от любимите му занимания. Като дете мечтаеше да стане професионален състезател, докато някой му каза, че сред тях няма чернокожи.

Полицейското радио беше включено, но Боудри не го слушаше. Изкара форда от гаража и се отправи към шосе 405.

— В центъра ли? — попита Майло.

— Да.

— За какво става дума?

Боудри не отговори. Дори да знаеше, той беше достатъчно умен, за да държи устата си затворена. Шосе 405 беше пълно с коли и фордът се придвижваше бавно.

Майло повтори въпроса си.

— Нямам представа, сър.

— За шефа Уикс ли работиш?

— Да.

— Е, толкова години съм в полицията, но сега за пръв път ме возят. Днес явно е щастливият ми ден.

— Така изглежда.

— Добре. Тогава ще се облегна назад и ще се наслаждавам на пътуването.

Стърджис протегна крака и затвори очи.

— По дяволите. Господи — възкликна след малко той.

Боудри погледна вдясно и видя, че Майло се превива.