Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Даниел усещаше прилив на адреналин и се чувстваше малко смешно. Големият страшен командос. Като нинджите, които синовете му обичаха да гледат. Бе уверил Майло, че ще се справи. Тук не ставаше дума за освобождаване на заложници, а само да стои на склона, да слуша, да записва и после да се прибере вкъщи.

Той тръгна към вратата и в същия миг телефонът иззвъня.

Пак ли беше Майло? Промяна в плановете?

— Да?

— Приятна седмица — поздрави го Зев Кармели с традиционното пожелание след Шабат.

— И на теб, Зев.

— Трябва да те видя, Даниел.

— Кога?

— Веднага.

— Боя се, че…

— Веднага — повтори Кармели.

— Имам работа…

— Знам каква работа имаш. Ще дойдеш тук, в консулството. Изпратил съм шофьор да те вземе. Спрял е зад тойотата ти. Между другото, двете й гуми са спукани.

— Зев…

— И не си помисляй да се измъкваш през задната врата, Шарави. Наблюдават я.

— Правиш огромна…

Линията прекъсна. Даниел остави слушалката. В стаята влязоха двама млади мъже — единият рус, другият чернокос. Черни костюми, бели ризи, разкопчани на врата. Той ги познаваше по физиономия и по име. Бяха от охраната на консулството. Дов и Ишар. Не ги беше чул да влизат. Кармели знаеше, че телефонното обаждане ще отвлече вниманието му.

— Добър вечер — каза Дов.

И на теб, задник такъв.

— Имате ли представа какво правите?

Те свиха рамене.

Ишар се усмихна и каза:

— Изпълняваме заповеди. Кой казва, че най-дисциплинираните са германците.

Майло седеше зад бюрото си в участъка в Западен Лос Анджелис, когато капитан Хюбър го повика.

Хюбър пишеше и не вдигна глава, нито каза нещо. Оплешивялото петно на главата му беше розово и леко люспесто.

— Сър.

— Днес е щастливият ти ден, Стърджис. Среща в центъра със заместник-шефа Уикс. Какво си направил? Престъпление ли си разкрил?

— Кога?

— Сега. Веднага. Дори са изпратили кола и шофьор — грамаден афроамериканец. Чака те пред кабинета ми. Много са ти се вдигнали акциите.

Хюбър спря да пише, но пак не вдигна глава.

— Може би одобряват действията ти, разнообразието. Хубави неща. Не бъди толкова мрачен.

Капитанът така и не го погледна в очите, затова нямаше представа какво е изражението на Майло.

— Аз…

Хюбър рязко вдигна глава. На лицето му бе изписан гняв. Обаждането на Уикс го бе изненадало. Бе го заварило неподготвен.

Майло изведнъж разбра защо и стомахът му се сви.

— Какво има, Стърджис?

— Тръгвам.

— Да, добре. Има ли напредък в разследванията ти?

— В кои?

— Във всичките.

— Справяме се.

— Хубаво. Не ги карай да чакат. Затвори вратата, като излизаш.

Двамата мъже претърсиха Даниел, изпразниха джобовете му и го настаниха на задната седалка на колата на консулството, притиснат между тях. Той усещаше дъха им с мирис на тютюн, съзнавайки, че няма начин да избяга. Престори се, че е спокоен. Закараха го в консулството, заведоха го в кабинета на Зев Кармели и останаха да пазят пред вратата.

Даниел седеше и се питаше дали Зев ще се появи.

Чувстваше се като идиот, защото не бе обърнал внимание на очевидното. Как не го разбра? Как можа да стане така?

Отричай всичко.

Дали и Майло бе възпрепятстван? Колко далеч стигаше това?

Даниел се надяваше, че срещата на Алекс със Зина ще мине без произшествия. Психологът само щеше да се срещне с онова смахнато момиче и да се върне в апартамента в Джийнсий.

Но Алекс щеше да очаква да го следят отблизо.

Даниел си спомни невъзмутимото лице на Бейкър. Онзи тип бе извършил толкова много убийства и спокойно се печеше на слънцето, необезпокояван от нищо.

На хора като него изобщо не им пукаше.

Той огледа кабинета на Зев. Видя нещо, което можеше да помогне, пъхна го в джоба си и потропа на вратата.

Дов отвори и попита:

— Какво има?

— Искам да отида до тоалетната.

— Сигурен ли си?

— Както кажеш, войнико. Мога да се изпикая и на бюрото.

Дов се усмихна, хвана го за ръката и го заведе до съседната врата.

Не беше необходимо да го претърсват отново. Първият обиск беше достатъчен.

— Приятно прекарване — пожела му Дов.

Даниел влезе, уринира, пусна крана, извади клетъчния телефон, който бе взел от бюрото на Кармели и набра познат номер. Време беше само за едно обаждане.

— Ало?

— Джийн? Аз съм. Не мога да говоря дълго. Нуждая се от помощта ти.

Дов потропа на вратата и попита:

— Хей, да не се удави? Колко време ти трябва да се изпикаеш?