Сибин Майналовски - Сянката

Когато новобогаташът най-накрая преодоля презрението си и закрачи по покрития с мръсотия тротоар, очите ни се разшириха. Чух как Рей, който дремеше цял ден някъде зад мен, рязко си пое въздух през стиснати зъби. Аркадий и Борис забравиха за миг играта си на карти, рязко надигнаха глави и се опулиха невярващо. Артър механично приглади стърчащия си перчем, опитвайки се да скрие объркването си; не му се удаде – изглеждаше също толкова втрещен, колкото и всички останали.

На Улица „Фантазия“ се възцари мъртва тишина.

Новодошлият се казваше сър Джоузеф Брансуърт. Знаехме това от късчетата вестници, които понякога откривахме в контейнерите за смет и жадно четяхме. Не знаехме дали наистина неограничените финанси на баща му са причината да бъде обявен за най-прогресивен автор на фантастика и фентъзи за последните 20 години, но така или иначе бе факт, че копелето се къпеше в злато и издаваше по един роман на три месеца. Във времената на читателска криза и писателско мизерстване това бе все едно да къпеш кучето си със стогодишно шампанско… но Брансуърт и фамилията му отдавна бяха надраснали подобни буржоазни отживелици като криза, мизерия и безпаричие. Вероятността един ден някой от тях да се озове на Улица „Фантазия“ редом с нас, постлал дрипаво килимче и кръстосал крака по турски в очакване на какъв да е клиент, бе минимална, да не кажа и направо нищожна.

Само че и той, както и повечето пишещи и издаващи бездария, нямаше грам талант. Затова той и хората като него идваха тук, на Улица „Фантазия“, правиха фасони, гълчаха ни за мизерията и вонята, която се носеше на талази от нас, но в крайна сметка си тръгваха, олекнали откъм злато и мед, но забогатели с идея, стил или речников запас, които щяха да поддържат жива илюзията, че могат да пишат… е, не завинаги – до следващата им визита при нас.

Сър Джоузеф бавно тръгна покрай насядалите по тротоара дрипльовци, затискайки нос с напарфюмирана кърпичка. Тъй като бях заел предвидливо място в средата на улицата, можеше да чуя размяната на реплики между него и колегите. Така можеше да се подготвя, за да съм в състояние да му предложа нещо различно, когато стигне до мен.

– Купете си малко описания, сър… Евтино ги давам – по петаче за ред… – занарежда пан Станислав, който бе седнал в началото на редицата. Брансуърт дори не го удостои с поглед. Бедният Стас – казвал му бях хиляди пъти, че описанията вече не се търсят, но той продължаваше да упорства. „Все някой ще ги поиска, приятелю… а и нямам какво друго да предложа“, отклоняваше неизменно той всеки опит да му дам съвет.

– Философия… мъдрости и философия за всеки вкус! – включи се в предлагането Рей, когато видя, че Брансуърт приближава. – Вземете си философия, най-доброто въведение към истинската фантастика…

Сър Джоузеф презрително сбърчи нос и продължи напред. За кратко се спря пред Джей Ар, но когато чу несвързаните му брътвежи за тронове, мечове и дракони, побърза да се отдалечи. Робърт също не успя да го привлече за каузата, въпреки че даде най-доброто от себе си:

– Щипка хумор, чаена лъжичка сатира и две шепи сарказъм: най-добрата рецепта за най-фантасмагоричната и невероятностна манджа, която някога сте кусвали, сър!

Очевидно Брансуърт не беше чревоугодник, тъй като подмина с пренебрежение. Вече си мислех, че ще подмине и мен, когато изведнъж той заби токове в калдъръма, спря рязко и излая в лицето ми:

– Ами ти, младежо? Какво предлагаш? Защо не плямпаш като мизерните си събратя, а мълчиш, сякаш дяволът ти е отнел езика?

– В действителност е точно обратното, сър – от него съм го взел – ухилих се аз, стараейки се да не изглеждам твърде щастлив. Бездарията винаги се ядосваха при вида на някой, който е щастлив – вероятно защото повечето от тях никога не разбираха какво е истинско щастие.

– И какво искаш да ми продадеш с този твой език, дошъл от дявола, синко?

– Какво ще иска почитаемият господин? Стил, диалог, метафори…?

– Имам усещането, че криеш нещо под масата, младежо… че пазиш нещо за самия край на пазарлъка. Затова дай да пропуснем частта с залъгалките и да започнем сериозния разговор, какво ще кажеш?

Почти успях физически да почувствам високомерието му – хладно, мокро като сополива кърпа и омерзително като допир на плужек до кожата ти…

– Предлагам ти въображението си – преди да успея да се овладея, изтърсих аз.

Въздишката на изненада и неверие се проточи из Улица „Фантазия“ като порив на есенен вятър из запустяла къща. Всички надигнаха очи, за миг избистрени от мъглата на отчаянието, глада и безизходицата. Във всички се четеше един неизказан въпрос: „Наистина ли???“.