Сибин Майналовски - Сянката

Оставаше да напаснем и последната променлива в уравнението – някой трябваше да измъкне Джо от тях, докато Сандра рови из битпазарите на Фобос, а Рей се прави на смесица от Джеймс Бонд и Итън Хънт ( да, знам, знам… тривизия, какво да ви кажа… ). Някак си не се учудих, когато назначиха мен за доброволец. Свикнал съм, когато кварталът има проблем, лопатата за ринене на лайната да бъде тиквана в моите ръце.

И ето че заветната сряда дойде. Мисис Гибънс замина с първата совалка за Фобос, щабът на операцията зае позиция в къщата на Брадли, а аз отидох да почукам на вратата на Джони, молейки се да е в разговорливо настроение и да приеме една покана за почерпка в орбиталния бар „Хилтън“.

Джони прие. Не след дълго вече бяхме седнали в едно от VIP-сепаретата на бара, пийвахме юпитериански бърбън и си лафехме за доброто старо време, когато всички на Марс се познавахме поименно, тераформирането бе в разгара си и все още се ценеше трудът на противометеоритните специалисти като моя милост. В началото седях като на тръни и само чаках мига, в който или моят, или неговият комуникатор ще оповести провала в плановете ни. След чашка-две обаче се отпуснах и започнах дори да се наслаждавам на компанията на Джо. Това, че бе герой, не бе го накарало да забрави, че е човек. Нещо рядко срещано в последно време, когато всеки, който се поиздигне, започва тутакси да търси начин да ти плюе в душата. Заприказвахме се надълго и нашироко за неговите перипетии из галактиките. Не след дълго, разбира се, темата се прехвърли към градината му. Внимавах всячески да държа разговора встрани от новата му придобивка, но усилията ми бяха напразни – крастата си е краста…

– Тери, приятелю, казвам ти, че това цвете ще е на почетно място в колекцията ми! – прогърмя след максимум две изречения басовият глас на Джони, карайки половината заведение да се обърне и да види кой, по дяволите, се опитва да строши чашите по масите им със звукови вълни.

– Е, хайде сега… чак пък… Ами омайничето? – опитах се да сменя темата аз.

– Майната му на омайничето! – захили се на собствения си каламбур Гибънс. – Ако ония идиоти от „Смитсониън“ още го искат, направо мога да им го подаря! Честно ти казвам, това бижу от Антарес е хиляди пъти по-рядко, по-красиво и по-очарователно… Омайниче! Глупости!

Той продължи още известно време да ръси обиди към невинното цвете и славословия за новия си фаворит. Сигурно щеше да откара така до вечерта, ако към нашата маса не се бе присламчил някакъв странен екземпляр. Беше възрастен като света, сигурно връстник на първата мезонна ракета, облечен в износен тефлонов костюм от вида, които бяха излезли от мода още по време на моята младост. Леко зеленикавият му тен издаваше, че странникът е кореняк-венерианин.

– Извинявам се за натрапването, но дали случайно преди малко не споменахте нещо за някакво цвете от Антарес? – на доста правилен, макар и архаичен галактически запита учтиво непознатият.

– Да, господине, донесох си едно за сувенир от Антарес-IV… едно такова черно, приличащо на стъклено… Голяма красота! Вероятно сте чували за мен – аз съм Джони Гибънс… човекът с най-страхотната градина в тази сектор на галактиката… – започна с обичайните си самохвалства Джони. Старецът обаче (странно защо) не се впечатли от гръмките слова, дори най-безцеремонно ги прекъсна:

– Извинявайте, но това е невъзможно.

– Е, хубава работа! Как така „невъзможно“?

– Невъзможно! – твърдо повтори непознатият. – Последният екземпляр на Перуниката от Антарес бе унищожен преди повече от 20 години…

– Ами явно не е така, понеже в момента една бройка от тази чудесия се намира в моята лична градина, която, както вече казах, е най-…

– Бих ли могъл да изнахалствам още малко – прекъсна го отново старецът – и да помоля да ми покажете доказателство?

– Момент – намесих се аз. – Вижте това: лично аз снимах Джо преди няколко седмици.

Когато холограмата, прожектирана от комуникатора ми, засия в центъра на масата, непознатият пребледня (нещо, което по принцип на венерианците им се отдава трудно).

– В какво… кажете, Велики Космос, в какво сте го засадили?

– Опитах се максимално точно да възпроизведа почвата на Антарес-IV, а докато се аклиматизира, съм го затворил и в мехур от силово поле със синтезирана атмосфера… както правя с всяко едно от цветята си – отвърна смутено Гибънс.

– Слава на Айнщайн! – изстреля през зъби старецът. – Нямате си и най-малка представа на какво сте попаднали!