Сибин Майналовски - Сянката

– Ще го ядеш ли това? – изгърмя гласището на Мастърс. Както обикновено, тези думи при него заменяха „добър ден“, „как сте, колеги“ и „лека нощ“. Картър проследи погледа му и видя, че Мис Пиги с въжделение изпива с очи арктурианското задушено.

– Обслужи се – Картър му подхвърли вилица. Мастърс я улови с неочаквана грациозност, присъща на всички дебели люде, щом въпросът опреше до ядене, и започна да поглъща задушеното с почти влюбено изражение.

– На теб онази кака даде ли ти курабийка-късметче? – попита Картър. Мис Пиги задъвка замислено:

– Ъхъ, даже две… така де, втората аз си я изпросих.

– Не се и съмнявам – въздъхна Картър и тактично подпита:

– А случайно да забеляза нещо странно в тях?

– Ми не… малки бяха… – смръщи вежди Мастърс, борейки се с видното в погледа му желание да оближе чинията.

– Добре де, само питам.

Картър събра бумагите от масата и се запъти към каютата си. Когато влезе вътре и заключи плъзгащата се врата с отпечатъка от дланта си, той извади курабийката и я сложи на нощното шкафче до главата си. Дълго време я гледа, докато най-накрая се убеди, че най-вероятно всичко е било просто игра на въображението му.

И в момента, когато окончателно повярва в това, курабийката му се изхили отново.

Картър подскочи. Беше му дошло в повече. Гърч на работа, бавене на заплатите, а сега и хилещи се курабийки… е, не, не можеше да продължава така.

След кратка консултация с информационния терминал в каютата откри, че най-вероятното му състояние се нарича „параневрофрения“ и че две-три хапчета мементин никак, ама никак няма да му навредят, даже напротив. След като ги прокара с глътка L-бренди (забранено на повечето цивилизовани планети), светът му се видя значително по-розов, пък бил той населен с хилещи се тестени произведения или не.

Като стана дума за това… Картър призова цялата си останала воля (след намесата на брендито и мементина не бе останало кой знае колко) и се обърна към масата. Курабийката бе там. Не се хилеше. Засега.

Картър въздъхна, реши, че ще става, каквото ще, пресегна се и взе курабийката в ръка. Не се хилеше. Е, може би леко се подсмихваше… но пък от друга страна след такова количество психотропна материя в стомаха му нищо чудно след малко да види как койката му започва да играе танца на пингвина.

С рязко движение той разчупи курабийката.

Нищо.

Дори и той не знаеш какво очаква да се случи. Писъци? Потоци кръв от вътрешността на курабийката? Черва, вътрешни органи, мозък?

Нищо.

Нямаше даже и късметче.

Картър се ухили и лапна курабийката на една хапка.

* * *

След като дълго и безрезултатно хлопа по вратата на Картър в продължение на половин час, капитанът най-накрая се ядоса и прати да повикат корабния механик. Последният даже бе трезвен (учудващо…) и успя да отвори плъзгащата се преграда, без да счупи нищо (положително, като се има предвид, че предстоеше ревизия).

Каютата бе празна. Капитанът, механикът и Мис Пиги, който се бе присламчил от любопитство, преровиха цялото огромно пространство с размери метър на половин, но не откриха никого. Капитанът мислеше да се размрънка, но когато видя купчината листа, изписани със ситния почерк на Картър, реши, че животът продължава, събра ги и хукна да ги предава на бортинженера. Механикът се почеса по главата, философски заключи, че животът е пълен с мистерии и се запъти да допива остатъка от контрабандна бира, която криеше зад един от панелите на реактора. Мастърс също се бе запътил към каютата си, когато погледът му бе привлечен от стоящата на нощното шкафче курабийка. Стомахът му веднага се разкъркори: все пак не бе ял от близо десет минути. След като се огледа предпазливо, той взе курабийката и я пусна в джоба си, за да може да ѝ се наслади след някоя-друга минута на скришно място, далеч от погледите на останалите лакомници.

Чудна работа, можеше да се закълне, че курабийката е по-тежка от онези, които бе изял в закусвалнята.

И изглеждаше наедряла.

Купете си фантазия…

– Накъде, мътните те взели, си ме помъкнал, Джарвис? Поне да ме беше предупредил, за да се облека мизерно, както подобава на този квартал… Тези обувки ми струваха 200 суверена, а сега не бих дръзнал да се появя с тях и на долнопробно събиране на треторазрядни писарушки…

– Търпение, сър, почти стигнахме…

Бяхме се нагледали на подобни двойки – вечно мърморещ господар и раболепен прислужник – но въпреки това всички надигнахме глави любопитно, за да преценим с жаден поглед какво бихме могли да очакваме: истински клиент или обикновен зяпач, желаещ да провери дали историите за Улица „Фантазия“ и нейните обитатели са верни. Искрено се надявах да е от първите – двамата с Уилям не бяхме яли от седмица и нямаше да имаме нищо против, дори да ни платят с медени петачета. В мечтите си дори често си представяхме цял суверен – огромен, златен и тежък, който би ни осигурил достатъчно средства, за да прекараме почти година при поносимо мизерни условия…