Сибин Майналовски - Сянката

Сър Джоузеф изглеждаше не по-малко потресен.

– Помисли си пак, малчо – промълви той с леко по-земен тон, сякаш изумлението му го бе смъкнало от облаците, където го бе издигнало собственото му самолюбие.

– Защо не, Брансуърт? – заизливаха се думите от мен като порой. – На вас ще ви е от полза: като знам колко сте я закъсали откъм вдъхновение, и генетична мутация на мозъка няма да ви спаси от позора. Трябва ви моята фантазия… нуждаете се от нея… мога да усетя как мислено треперите от вълнение – като наркоман при вида на спринцовка или като хетера при вида на пълна кесия. Аз ще ви я дам – вземете я цялата! Това е все едно да се опитам да ви продам морето – колкото и да черпите от него, то няма да се изпразни; единствено вие ще се изморите и ще получите удар от непрестанното гребане. Но дори и фантазията ми един ден да пресъхне, аз вече нямам нужда от нея. Хората отдавна престанаха да я търсят, тя седи в мозъка ми и мухлясва там, трови го с гангренясалите си от обездвижване крайници… но тя не е виновна – виновни са консуматорите, които не искат вкусна храна в мрачна опаковка; виновни са тези, които купуват вашите безвкусици, обвити в безвкусен евтин станиол и полети с още по-безвкусен захарен сироп; виновни са тези, които плащат, за да получат нещо, което е негодно за употреба – о, да, те знаят това, те не го и употребяват, а просто го оставят на рафта с останалите безвкусици, където събира прах и личинки, но въпреки това, дори и прашасало, пак си остава модерно и желано… Затова вземете цялата ми фантазия, Брансуърт! Бъдете мъж обаче и си платете! Защото с хонорара за една страница от вашите тоалетни писания ние, истинските автори, ще преживяваме дълго… дори, да се надяваме, може би достатъчно дълго, за да станем свидетели на това как писарушки като вас ще бъдат изхвърлени в канализацията на литературата. И тогава, о, тогава, когато осъзнаем, че сме доживели до момента на нашето признание благодарение на вашите смрадливи пари, с които сте си купили малко талант изпод тезгяха… затова си струва да дадеш дори повече от фантазията си!

Честно казано, изпитах не по-малко удоволствие, когато видях какъв ефект оказа словесният ми шамар върху сър Джоузеф. Той вдигна ръце, сякаш за да се защити, страните му пламнаха, а устните му се сгърчиха в отчаян спазъм, за да възпрат проклятието, което напираше от вътрешността му. Без да каже и дума, той се завъртя и изчезна почти тичешком от Улица „Фантазия“, следван по петите от предания си слуга. Ухилих се, но усмивката ми бързо изчезна, когато осъзнах, че току-що съм пропилял една доста добра възможност за нормална вечеря за мен и колегите – нещо, което никой от нас не бе виждал от години. Стиснах юмруци, бесен на парвенютата от рода на Брансуърт и сие, но най-вече на самия себе си и на проклетия си език, който упорито отказваше да стои зад зъбите. Вече си мислех къде и какво да ударя, за да попремине гневът ми поне малко, когато иззад ъгъла се донесоха нови гласове. Преглътнах и заех смирена стойка върху парцаливата постелка.

Идваха нови клиенти.

Боже, дано успеехме да продадем поне нещо…

10 мг внимание

Трябваше да го направи още тази вечер. Усещаше нуждата с всяка фибра на тялото си. Чувстваше повика на необходимостта да пулсира като развален зъб в мозъка му. Знаеше, че колкото и да се мъчи да отлага, така или иначе в края на краищата щеше да се предаде и да го направи. Беше по-силно от него. По дяволите, сигурно бе по-силно и от самия господ, ако такова животно изобщо съществуваше.

Бавно стана от детското креватче и с безшумни стъпки се запъти към входната врата. Беше по пижамка, но време за преобличане нямаше. Ако се натъкнеше на някого, просто щеше да се престори, че ходи насън. Това винаги минаваше.

Когато вратата се затвори беззвучно зад гърба му, усети как есенният вятър загризва лакомо костите му. Не почувства студа – след толкова години самота нищо не можеше да изстуди вече заледеното сърце – но въпреки това кожата му веднага настръхна. Духът е силен, а плътта е слаба, нали така беше казал някой от пишман-мислителите на този свят? Само че те надали някога през живота си се бяха сблъсквали с кой знае какви изпитания както на духа, така и на плътта. Ако можеше, би ги поканил в своята реалност. Чудеше дали щяха да продължат да пишат такива глупости. Надали. По-вероятно щяха да се самоубият на първата седмица.

Унесен в мисли от този род, дори не забеляза кога е стигнал до къщата. Винаги се чудеше защо продължава да я нарича „къща“. Къщите бяха нещо уютно. Нещо, което символизираше домашното спокойствие, любовта и сплотеността. Къщата означаваше семейство. Тази… закътана в самия край на града, незабележима също като стопанина си, приличаща на огромно чудовище, покрито с мъх и увивни растения… със сигурност не навяваше семейни спомени. Освен ако не говорим за семейство караконджули.