Сибин Майналовски - Сянката

Беше разглезено. Беше лигаво. Беше малко.

Перфектно.

Спря се до него и уж случайно сложи ръка на рамото му. Дребният понечи да писне ( покрай цялата тази педофилия всички вече бяха млади ченгета, мамка му… ), но след секунда очите му се замъглиха, а от ъгълчето на устата му протече тънка струйка слюнка. Тръгна след него като кученце. Изобщо не се възпротиви, когато вратата на клетката се захлопна зад него.

Щеше да се съвземе след десетина минути. Само че вече щеше да е късно.

Щеше да бъде… заменено.

Той впи поглед в хлапето. След броени мигове костите в тялото му започнаха да се пренареждат. Можеше почти физически да усети как спиралите на ДНК-то му се въртят като в някакъв шантав калейдоскоп на молекулярно ниво. Белите му дробове въздъхнаха с облекчение, избавени от тоновете катран и никотин. Очите му пламнаха с бял огън, докато роговицата се възстановяваше…

И изведнъж, както винаги, всичко приключи. Той огледа критично първо себе си, а после и изкопираното дете. Всичко като че ли беше наред.

Не се притеснявай, малкия. Седмица-две – и пак ще имаш възможност да се къпеш в онова огромно богатство, с което разполагаш: любовта и грижите на майка си и баща си. Тъпото в случая е, че си нямаш и най-малка представа какво притежаваш. Нямаш идея, че по света има хора, които са толкова изгладнели за поне малка проява на загриженост, че са готови да крадат деца и да се преструват на тях, за да се насладят на поне една прегръдка… на чаша супа, докато са болни… или на какъвто и друг знак на привързаност. Хора, лишени от елементарни радости в живота в продължение на месеци, дни, десетилетия, дотолкова обрулени от безразличието и гадостите в живота, че започват да чувстват физическа болка от липсата на някой, който да ги обича. Хора, които изпитват почти наркотична зависимост от любов.

Хора като мен.

Нямаше да го разбере. Разглезени същества като него никога не разбираха.

Тъй въздъхна и тръгна към поредния си нов дом.

Човекът, който виждаше бъдещето

Дълъг и труден ден, предполагам, скъпи ми Хорлийнс? Да, не ми отговаряйте, бръчките около очите ви и десетките фасове под парапета говорят сами за себе си. Бихте ли възразили, ако Ви направя малко компания за една-две цигари? Не ми се прибира още… бих искал да подишам малко чист въздух, преди да се прибера в бетонния ковчег, който строителите оптимистично са нарекли „апартамент“, а в действителност представлява няколко десетки кубически метра нажежени газове, затворени между четири стени от нагорещен бетон и топящо се желязо.

Благодаря Ви. Знаех си, че няма да върнете един закопнял за глътка спокойствие старец. Ви сте добър човек, Хорлийнс, въпреки че едва ли го осъзнавате. Много рядко се срещат хора като Вас в наши дни. Ех, спомням си как навремето…

О, вижте, падаща звезда! Проклето дяволско творение… но какво правите, драги ми Хорлийнс? Да не би да си пожелавате нещо? Обезумяхте ли, младежо? Спрете веднага! Спрете, казвам Ви!!!

О, да, повярвайте ми, приятелю. Падащите звезди наистина са творения на Рогатия… или на нещо, което поради липса на други разумни термини наричаме Дявол. Самият аз се сблъсках преди известно време с подобно нещо, драги ми Хорлийнс. Тогава именно се научих да виждам бъдещето…

Смешно ли Ви е, млади човече? Да, колкото и да не Ви се вярва, наистина добих тази дарба – благодарение на един литър руска водка, една падаща звезда и потресаваща липса на здрав разум.

Тогава бях на двадесетина години – зелен и кипящ от енергия като Вас, дълбокоуважаеми младежо… копнеещ да покори света или поне женската му половина… а и плащащата му част в добавка като за начало. Пари и жени, Хорлийнс – колкото и книги да се изпишат за движещите сили на света, в края на краищата всичко след съкращаване на общите знаменатели се свежда до гореизброените две причини.

Една вечер, както си седях кротко на балкона на ергенската ми квартира, поливах обилно поредния отказ на поредната пачавра с поредната бутилка руска водка, когато една от тези падащи гадости проряза хоризонта като радиоактивна плюнка на украински черноработник. Бога ми, не помня какво съм си мислел тогава, но предполагам, че е било нещо от рода на колко хубаво ще е да можеш да виждаш предварително какво ще стане… коя жена ще те отреже, коя ще ти пусне, коя има баща-полицай и коя – съпруг-каратист… Явно в пиянския ми мозък тези несвързани мисли се бяха преплели в мъгляво, но все пак достатъчно отчетливо желание…