Сибин Майналовски - Сянката

– Да, Джонатан...

– С нимфите от Крайречието?

– Да, Джонатан...

– Значи всичко е ясно! – Той загаси фаса си в покривката ( вече се виждаше как от ушите на домакинката излизаха облачета пушек ), скочи ентусиазирано и подвикна на Горските: – Хайде! Да се разходим до Мъглотрън!

Опулените от изненада погледи на присъстващите бяха безценни. Не че Джонатан и друг път не бе правил подобни безумни изказвания, но сега очевидно бе надминал себе си. В Мъглотрън живееха две-три семейства британски мъглояди – същества, известни с неописуемата си кроткост и благи характери. Бяха ги прогонили от Немагическата Земя преди десетина години, понеже на някой му бе хрумнало, че мъглите са национална забележителност и не е добре за туризма някой да ги яде денонощно. Оттогава насам те се бяха заселили край Мъглотрън и се бяха превърнали във всеобщи любимци. В Годината на Хубавото Време магьосниците дори понякога обединяваха сили, за да изпратят малко мъгла като хуманитарна помощ за гладуващите там.

Когато стигнаха до Мъглотрън, бе станало обед и всички семейства бяха излезли на полето на пикник. Околните хълмове бяха покрити с гъста мъгла и всички, както изглеждаше, се бяха нагласили за обилен обяд. Джонатан огледа насъбралите се мъглояди за части от секундата, посочи с пръст един и викна:

– Ей тоя!

Горските не схванаха много-много за какво иде реч, но за всеки случай го сграбчиха за ушите. Останалите нададоха вой, когато видяха, че малтретират един от техните, но виновният вид на заловения говореше сам за себе си и протестите бързо секнаха.

– Как позна, че е той? – надпреварваха се да питат после всички, докато черпеха Джонатан в „Зелената котка“, като през това време се любуваха на все повече отрупващото се със звезди небе над Резедавата Гора.

– Много просто: всички останали бяха вперили лаком поглед към приближаващата се мъгла, само нашето момче не изглеждаше толкова гладно.

– А откъде ти хрумна идеята за мъглояд-звездоядец? Такова нещо се случва за пръв път!

– Нали знаете – когато всички обичайни заподозрени са невинни, единственият, който остане, няма как да не е виновен. А всъщност самата идея за звездояден мъглояд не е чак толкова странна. Има същества, които ядат далеч по-странни работи – патладжани например – отвърна Джонатан, потръпвайки с погнуса и си заръча още една водка.

Лабиринтът на възмездието

Ако не беше влагата, която се просмукваше като бавнодействаща отрова в костите ѝ, Сюзън едва ли щеше да се събуди скоро. Имаше чувството, че предната вечер е изпила поне хиляда коктейла, обиколила е стотина нощни клуба и е врътнала около десетина хиляди танца. Цялото ѝ тяло я болеше, главата ѝ щеше да се пръсне, ушите ѝ пулсираха с ритъм, който би засрамил всеки DJ, а на всичкото отгоре и тази влага...

Влагата. Откъде, по дяволите, се беше появила тази влага? Апартаментът ѝ не бе кой знае какво – всъщност, беше подарък от родителите ѝ по случай дипломирането ѝ и повече наподобяваше поовехтяла, някога луксозна кутийка за бижута, грабната на разпродажба в горен Манхатън – но в него никога не бе имало кой знае колко влага. Хлебарки – от време на време, лоши миризми благодарение на съседите – дал господ, но влага…

Ясно беше, че без отваряне на очи няма да стане. Сюзън въздъхна и повдигна плахо клепачите си, сякаш се боеше, че към тях има привързан детонатор на бомба. Обикновено сутрин след купони усещането бе точно такова – светлината нахлуваше в изтерзания ѝ мозък със силата на десетина тона тротил. Сега обаче положението бе коренно различно – очевидно освен влага тук – където и да беше това „тук“, понеже със сигурност не си беше у дома – имаше промоция и на мрак. Единствената светлина в цялото помещение бе малък мръснооранжев светодиод, който периодично примигваше с упоритостта на развален зъб.

Сюзън се опита да се изправи. Неуспешно – освен че тялото ѝ имаше подвижността на парцалена кукла, от която някой тихомълком бе извадил теления скелет, усети, че китките ѝ са привързани с лейкопласт към някаква тръба. Тя дръпна един-два пъти с надеждата, че ще успее да се освободи. Чувстваше се, че тръбата поддава, но след като през главата ѝ мина мисълта, че това може да е част от газова инсталация и задушаването определено не е за предпочитане пред обездвижването, на бърза ръка прекрати опитите да се прави на Джеймс Бонд.

– Виждам, че си се събудила, Сюзън – обади се странен кънтящ глас, който като че ли идваше от всяка една отделна точка на помещението.