Сибин Майналовски - Сянката

Сюзън тръгна колебливо напред. Босите ѝ крака не издаваха почти никакъв звук, но гледката на мрачния коридор я караше да се съмнява, че дори и да беше с токчета, пак щеше да чуе нещо. Тишината бе всепоглъщаща.

Не след дълго стигна до първото разклонение. Гадината не беше излъгала – това си беше лабиринт. Зачуди се дали да остави някакъв белег, но наоколо нямаше нито камъни, нито клони, нито нещо, с което да драсне по стената… Щеше да се наложи да мине и без това.

След известно време подмина второ разклонение, после трето, после хиляда и десето… Спря да ги брои след около час лутане. Нямаше никаква система, за която да се хване: коридорът бе един и същ във всяка една своя част. Нямаше по-широки и по-тесни врати, нямаше течение или полъх, който да ѝ подскаже, че свободата е в тази посока…

Изведнъж тишината, обгърнала измореното ѝ тяло, помръдна. Дочу ѝ се странен, полумъртъв стон, разнесъл се някъде отпред. Тя подскочи и се затича, призовавайки на помощ малкото си останали сили. След малко стигна до поредното разклонение на лабиринта. А там…

Там, подпрян на стената, разделяща двата коридора, я очакваше кошмарът. Сюзън никога не бе имала кошмари, но в момента, в който съзря създанието, разбра точно как се чувстват хората, прекарали една нощ в сънища на ужаса.

Нещото (езикът ѝ не можеше да се обърне, за да го нарече „човек“, въпреки че очевидно някога бе било именно такова) бе покрито с изгнили дрипи, които някога явна са били дрехи. Краката му, покрити с язви и лишеи, от които течеше гной и лимфа, от коленете надолу представляваха две оголени кости, зациментирани яко в правоъгълен блок, като в пародия на стар гангстерски филм. От ръцете му висяха парчета месо, които се лющеха и падаха на земята с глухо тупване при всяко едно негово движение. Косата му бе рядка и мазна, кожата на лицето му бе съсухрена и пожълтяла като стара хартия, очите му бяха кръвясали и изхвръкнали от орбитите, а зъбите му се люлееха при всяко едно вдишване и издишване, подобно на вехта циганска ограда, клатена от ураганен вятър.

Сюзън обаче забеляза това единствено с крайчеца на очите си, тъй като бе прекалено заета да наблюдава стомаха на съществото. Той бе пробил изтънялата кожа на корема му и бе провиснал навън, парцалив и вехт като торба на скитник. От повечето дупки се процеждаше зеленикава, примесена с кръв течност, от която се носеше рязка смрад на спирт.

– Сюзън… – изхриптя съществото. Девойката изпищя и се метна назад. Главата ѝ с глух удар срещна каменната стена, но шокът бе прекалено голям, за да усети каквато и да било болка.

– Кой си ти???

– Сюзън… аз съм… Марк… – Думите излизаха бавно и зловонно от устата на съществото. Изглеждаше така, сякаш самият говор му причинява болка, но няма как да спре да бъбри, понеже нещо по-силно от него го кара да продължава да приказва:

– Марк… гимназията… помниш? Молих… дама… на бала… ти ме отряза… подигра… Пропих се… уискито… забравя… за… теб…

Сюзън бавно тръгна да се измъква, без да отлепя гърба си от стената. А всъщност и да искаше, едва ли щеше да успее да отлепи очи от съществото ( Марк? ), чиито думи продължиха да се блъскат и да отскачат от стените на лабиринта дори когато го изгуби от поглед:

– Сюзън… обичам… ела…

Девойката се втурна напред, забравила за умората, жаждата и изранените си крака. Тичаше така, сякаш половината дяволи от ада я гонеха по петите. Хриповете, които излизаха от устата ѝ, бяха неразбираеми, но ако човек се заслушаше, можеше да улови частици от думи: „…сън…“, „…не е истина…“, „…прости…“. Само още десетина метра, увещаваше сама себе си Сюзън, още малко и ще изляза навън, а там… там кошмарът лесно ще изчезне: два-три коктейла, няколко хапчета и едва-две сесии при психотерапевт щяха да направят живота по-розов и по-малко…

Кървав.

Думата „кървав“ удари спирачки и закова в центъра на мозъка ѝ, разпилявайки като пилци останалите несвързани брътвежи наоколо.

На следващото разклонение, изпречило се на пътя ѝ, бе зациментирано друго същество/човек/труп. Кожата му бе осеяна с множество малки прорези, от всеки от които се просмукваше кръв. Капките сякаш неохотно се откъсваха от тялото и падаха с весел звук в локвата, която заобикаляше циментовия блок като езерце. Пролетен дъжд, налудничаво си помисли Сюзън. Дъжд, който капе в езерото край нашата вила…сега ще затворя очи и когато ги отворя отново, ужасът ще е изчезнал… само дъждът ще капе в езерцето… и малкият водопад, в който се къпехме с мама и татко, ще ромоли…