Сибин Майналовски - Сянката

Само че не беше водопад. А кръвта на съществото, която се изливаше от прерязаните му като буквата „Т“ вени.

– Сюзън… ти ли си?... Аз съм Пиер… от колежа… – заговори съществото с мъка. – Прости ми… знам, че това не беше решение… но не исках да живея без теб…

Писъкът на Сюзън заглуши остатъка от думите на създанието. Продължи да пищи, докато тичаше, препъвайки се и залитайки, обзета от безумната мисъл, че всичко това ще свърши след броени мигове, че краят на цялата тази лудост е ето там, след онзи завой, след още няколко разклонения, още малко и ще излезе в края на лабиринта…

Непознатият обаче си бе свършил работата перфектно. Лабиринтът сякаш бе построен в балната зала на ада: огромен, подтискащ, безкраен… ужасен. Полуобезумялото ѝ съзнание тихомълком регистрираше труп след труп, които ѝ махаха с остатъци от ръце, хриптяха името ѝ, мъчеха се да помръднат циментовите блокове, сковали краката им, за да се втурнат в преследване на бленуваната девойка, също както едно време… Ето, подминахме Джордж, който ѝ бе предложил да се оженят… тя го бе отрязала, а той бе отишъл като доброволец в Ирак… мда, гранатомет… сега бе съшит като чудовището на Франкенщайн, събран по парчета от неизвестната сила на създателя на лабиринта… здрасти, Джордж, извинявай, че се държах като уличница… я, а това не е ли Майки… него къде го бяхме зарязали? А, май във фирмата… беше се прибрал при жена си, седнал в колата, затворил вратата на гаража и пуснал двигателя… как си, Майки, кървавочервеният цвят на лицето много ти отива, честно… и Роналд… и Стан… и Айра…

Сюзън се строполи на земята. Дробовете ѝ отдавна се бяха предали и в момента изтласкваха някаква странна смес с ацетонов привкус вместо дъх. Краката ѝ бяха изранени до кръв. Ноктите на двете ѝ ръце бяха впити дълбоко в дланите, късайки парчета месо от тях с надеждата да задържат съзнанието ѝ в реалния свят. Напразно.

Девойката си пое дъх и започна да се смее истерично. Дори и хрипкавият кикот обаче не успя да заглуши стоновете на съживените трупове, които шепнеха от всяко кътче на лабиринта: „Сюзън…“, „Сюзън…“.

Тя посегна плахо към лицето си и заби нокти в очите си. Смехът ѝ прерасна в писъци. Двете очни ябълки изскочиха от орбитите учудващо лесно, паднаха на земята, бавно се претърколиха и спряха, опрели в стената. Продължавайки да пищи, тя започна да дере гърлото си, като спираше от време на време, за да събере в шепи рукналата кръв и да я размаже по ушите си в опити да накара гласовете да замълчат. Също напразно.

***

Когато и последният писък заглъхна, в лабиринта се възцари мъртвешка тишина. Не след дълго тихи стъпки се приближиха към купчинката плът, която някога бе представлявала една твърде търсена блудница. Сянката на странника, създал лабиринта, протегна ръка и взе в шепа двете окървавени очи. Блясъкът на лудостта в тях бе единствената светлинка в непрогледния мрак наоколо. Непознатият мъж се усмихна невесело и закрачи по коридора, следвайки маршрут, който бе известен само на него. Не бързаше, въпреки че следващата му задача го очакваше. Но първо трябваше да свърши нещо важно. Нещо естетично.

***

Влюбената двойка излезе от нощния клуб със смях. Двамата се залутаха из мрачните улици, търсейки някоя забутана уличка в този не по-малко забутан град, където да се понатискат на спокойствие, мечтаейки за момента, в който родителите на един от двамата няма да са си вкъщи. Когато най-накрая откриха такава, момчето притисна момичето до някаква ограда и я зацелува страстно. Така прекараха известно време, докато девойката, останала без дъх от ласките на любимия си, не отвори очи и не подскочи:

– Карел, къде си ме замъкнал, по дяволите? Виж само тази гадост?

– Нима се притесняваш да ни гледат? – засмя се младежът и понечи да я целуне отново.

– Не, разбира се, ама погледни каква грозотия! Тръпки ме побиват!

– Е, чак пък толкова отблъскващ не съм – ухили се момчето.

– Не ти, идиот такъв! Оградата!

– Щом казвате, милейди…

Кавалерът ѝ се поклони театрално и я задърпа към главната улица. Момичето не успя да се сдържи и хвърли един последен поглед към отвратителната ограда на също толкова отвратителната и огромна къща.

Какъв извратеняк трябва да си, за да си облицоваш оградата с имитация на хиляди човешки очи…

Котенцето

– Мило-о-о, ще изхвърлиш ли боклука на излизане?

Джеймс вече закъсняваше солидно за работа, така че изобщо не му беше до боклуци, но когато благоверната му използваше „Мило“, разтегнато на 10-15 секунди в стил „Лучано Павароти тренира за световен рекорд“, знаеше, че няма друг избор. Въздържа се от хаплив коментар, въздъхна наум и се върна, за да поеме торбата с отпадъците от ръцете на Лили. Нямаше какво да направи: в момента, в който се опиташе да каже дори и една дума, съпругата му щеше да го навре там, където слънце не огрява, с добре подбран и отработен репертоар ( „И без това се трепя по цял ден, а и трябва да вървя подир задника на майка ти, няма ли да я натикаш в някой старчески дом, че на всички ни да поолекне малко...“ и така нататък ).