Сибин Майналовски - Сянката

– Кой си ти, мътните да те вземат, и защо, по дяволите, съм тук? – изкрещя девойката. В действителност обаче думите излязоха от устата ѝ с нещо, което повече приличаше на хрип от дробовете на астматик, отколкото на крясък.

– Искам да си поиграем, Сюзън. Нали това обичаш да правиш: да си играеш… с мъжете в живота си? Не съм сбъркал, нали? Падаш си по игричките.

– Виж какво, приятелю, очевидно си прекалил с гледането на „Убийствен пъзел“, но ако обичаш, престани с простотиите и ме пусни. Отсега ти казвам, че няма да си режа ръце, крака и така нататък, за да се освободя. Това не е филм, а и полицията, за разлика от филмите, по всяка вероятност вече ме издирва…

– Да си режеш ръце или крака? О, не, Сюзън, не съм чак такова животно, а и филмът беше доста слаб, за да съм му фен – прекъсна я гласът. – Всъщност, даже веднага ще те освободя. Не ми се иска да отлагам забавлението.

Тръбата, към която бяха вързани ръцете ѝ, изсъска и се раздели на две. Явно не беше газова, помисли си Сюзън и се прокле за нерешителността. Ако се бе опитала да я изкърти, сега преимуществото (дори да се състоеше само във фактора „изненада“) щеше да е на нейна страна. Тя измъкна примката от долната част на тръбата и не след дълго успя да свали хлабавия лейкопласт.

– Добре, благодаря за проявата на здрав разум. Сега какво ще кажеш за още една малка крачка напред: би ли пуснал осветлението? Или поне се покажи, за да знам с кого говоря. Пък и предполагам, че ако ще ме изнасилваш, ще искаш да гледаш…

– Секс? – засмя се невидимият глас. – Сюзън, Сюзън… да те плаши човек със секс е все едно да плашиш наркоман с евтино лепило. Някога исках да правя секс с теб, това е истина, но се отказах – след като се убедих, че за теб… както и за всички останали уличници като теб… сексът е нещо средно между разменна монета, път към финансово обезпечен живот и способ за доминиране и издевателстване над всички останали.

– Кой, по дяволите, си ти?

– Името ми надали ще има значение за теб. В крайна сметка, едва ли си спомняш имената на всички мъже, с които си се гаврила от времето на първата си менструация насам, нали? Съмнява ме, че паметта ти пази нещо друго, освен банковите сметки на любовниците ти. Нека кажем, че за разлика от теб, аз помня доста неща. А и съм доста по-злопаметен от теб. Навремето пътищата ни се преплетоха, но финансите ми тогава не бяха това, което са сега. Ти ме отряза. В известна степен, на теб дължа сегашното си „аз“. Тогава се замислих, че надали само моята скромна личност е пострадала от огромното ти его. След това предположих, че по широкия свят гъмжи от създания като теб. И тогава разбрах, че съм открил новото си хоби. Възмездието.

Гласът замлъкна за известно време. Сюзън даже вече мислеше, че непознатият е изключил интеркома, но след доста продължителна пауза той пак заговори:

– Сега съм богат, Сюзън. Днес със сигурно би си легнала с мен, след като осъзнаеш каква солидна материална изгода би имала от мен. Само че моето богатство вече не купува жени. Удоволствието не е същото, като от… възмездието.

Ето пак. За втори път гласът употребяваше тази дума. Сюзън не издържа и извика:

– Какво възмездие, да му се не види??? За какво говориш???

– Ще разбереш, Сюзън. Сега върви. Свободна си. Има малка уловка обаче – за да стигнеш до външния свят и отново да започнеш да лееш отровата си сред мъжката част от населението, трябва да минеш през Лабиринта. Моят Лабиринт. Създал съм го с много любов и старание – специално за вещици като теб. Гледай на него като на ретроспекция на целия ти пуст и безсмислен живот. Сбогом, Сюзън.

В далечния край на помещението се раздаде глухо скърцане. Непознатият бе отворил вратата, водеща към… какво? О, няма значение, помисли си Сюзън, само и само да успея да се измъкна навън в цивилизацията, ще издиря кой е този откачалник и ще го съдя до дупка. Богат, казваш? Още по-добре.

Тя се втурна навън със стиснати юмруци – в случай, че ненормалникът я причаква отвън и все пак реши на изпроводяк да я изнасили.

Зад вратата нямаше никой. Не беше и толкова светло, колкото очакваше – в коридора, който започваше навън, цареше някакъв странен, гноясал, прашен полумрак, който ѝ напомни за мазето на малката къща в провинцията, където бе израснала навремето с родителите си. Стените и таванът бяха напукани и влажни. Подът бе покрит с жълтеникаво-сиви камъни, приличащи на кости на някакво странно животно, излязло от снимачната площадка на „Джурасик Парк“.