Сибин Майналовски - Сянката

След около половин час ходене със средно темпо вече бе започнал да се отчайва. Замисли се дали не е един от онези 4 процента, при които терапията не проработваше. Вглъбен в тези си мисли, едва не се блъсна в решетката, която преграждаше коридора. Беше полуръждясала, с пръти, дебели колкото китката му, а катинарът, който висеше от предната ѝ страна, можеше да накара всяко уважаващо себе си паве да се засрами. Роджърс се огледа. Ключът висеше на стената отляво. Вдясно пък на не по-малко ръждясали от решетката пирони висеше цял арсенал от идеално излъскани, леко покрити със странен кафеникав налеп оръжия: чук, моторна резачка, електрошоков остен за добитък, мачете, нож с назъбено острие и двуостър връх... „Благинки“, помисли си Роджърс и се ухили доволно. Терапията явно действаше. Не знаеше защо подсъзнанието му прожектира „Тексаското клане“, версия 2013, Роджърс едишън, но защо пък, по дяволите, не?

След кратък размисъл реши да се награби с всичко – в крайна сметка не знаеше какво ще му потрябва. Той свали ризата си и нахвърля всичко вътре, като остави единствено чука. След като метна импровизираната раница на гърба си, хвана здраво гумената дръжка на чука с дясната си ръка, а с лявата напипа ключа, пъхна го в дупката на катинара и с доста усилия успя да го превърти. Решетката се отвори със зловещо скърцане.

– Кой е там? – разнесе се слаб женски глас от вътрешността на помещението. Роджърс предпазливо влезе и се огледа. Първото нещо, което видя, бе, че коридорът продължава от другата страна на стаята. След като очите му пропривикнаха малко с полумрака, забеляза и стола, здраво закрепен с нитове за пода. На него бе прикована с белезници вече позастаряваща, но все така привлекателно изглеждаща, една от първите жени в живота му. „Даскалицата“, така я наричаше във времената на пиянските си изповеди пред бармана на ъгъла на Пето авеню и 149-а улица. Професорката по английски, проклетата кучка, която бе отнела 6 години от живота му и ги бе заменила с адска смес от лъжливи обещания, изневери, опити за самоубийство и какво ли още не. Изглеждаше полуупоена, понеже не правеше опити да се измъкне от белезниците.

– Роджърс? Ти ли си това? – направи тя отчаян опит да фокусира размътения си поглед.

– Да, аз съм – ухили се с безумен блясък в очите той, остави вързопа с оръжията на пода – само щяха да му пречат да се наслади с пълна сила на това, което щеше да последва – и вдигна чука. Докато превръщаше главата ѝ в кървава каша от парчета череп и късчета мозък, усети, че е получил ерекция. Мда, кучката често предизвикваше такива реакции у хората. Е... вече не.

***

– Как е настроението, господин Роджърс?

Думите на Тътъридж се появиха сякаш от нищото, залутаха се между стените на объркания му, но въпреки всичко пречистен мозък и накрая отлетяха в ослепителната белота на стерилната стая. Роджърс предпазливо отвори очи. Беше на същото легло, където се бе оставил в ръцете на членовете на екипа на „Спокойствие“, Инкорпорейтид. Чувстваше се нов човек. Всичките му притеснения сякаш се бяха изпарили. Мислите му пърхаха като лястовички из главата му, а само преди броени часове се бяха влачели като депресирани костенурки... Някъде дълбоко из съзнанието му се мяташе неспокоен спомен, свързан с нещо за баща му... и за една от предишните му приятелки... и за сестра ѝ... но нямаше смисъл да си трови живота, като се мъчи да си припомня, а и гледката избледняваше с всеки изминал миг.

– Чудесно. Просто чудесно – изправи се той и инстинктивно погледна ръцете си. Естествено, бяха чисти. Пръските кръв, парчетата мозъчна тъкан и космите бяха останали в подсъзнанието му.

– Ако знаете само колко се радвам да чуя това, господин Роджърс! – засия Тътъридж, стискайки енергично ръката му. – Сега, запомнете: ако някога усетите, че желаете да... м-м-м... повторите изживяването... ако почувствате нужда от повторна терапия, не се колебайте, обадете ни се на момента. В действителност даже ви насърчаваме да го направите, като ви предложим 40% отстъпка от тарифата ни за всяко следващо посещение. Знаете как да се свържете с нас... – Той тикна една луксозно изглеждаща визитка във вътрешния джоб на сакото му. – А сега, ако обичате, последвайте ме – нашите анализатори твърдят, че нищо не може да се сравни с една чашка току-що направено кафе след ден като този...

***

След като най-накрая образът на Роджърс изчезна от мониторите на камерите за видеонаблюдение, усмивката на Тътъридж помръкна. Той прибра досието в най-долното чекмедже на бюрото си, внимателно го заключи с позлатеното ключе, което висеше на врата му, отиде до библиотеката и, без да гледа (годините навик си казваха думата) натисна томчето на Стивън Кинг, което странно се открояваше сред „Ню Йорк Джърнъл ъв Медисин“ и биографиите на Фройд и Ломброзо.