Сибин Майналовски - Сянката

– Абсолютно – преглътна Роджърс, усещайки как гърлото му внезапно пресъхна.

– А сега да видим какво можем да ви предложим ние, господин Роджърс. Ние от „Спокойствие“, Инкорпорейтид, технически погледнато, не сме вълшебници, доктори, психиатри или фармацевти. Ние няма да можем да вземем магическата си пръчка, да я размахаме пред носа ви и да накараме трупаните 38 години проблеми да изчезнат като дим. Няма да ви заробваме с хапчета, които трябва да бъдат гълтани минимум две години, да струват майка си и баща си и да имат странични ефекти като шизофрения, епилепсия и Паркинсон. Единственото, което може да ви предложим, е...

Тътъридж спря и се наведе напред, взирайки се с немигащ поглед в него; евтин ефект, но подейства: Роджърс усети как светът около него се смалява до миниатюрни размери и около него остана само бюрото, дребният джентълмен и кожената папка в ръцете му.

– ... да ви уредим с „близка среща от третия вид“ с проблемите ви – довърши Тътъридж и се облегна назад, доволен от ефекта, който предизвикаха думите му. Роджърс с труд успя да затвори зяпналата си от изненада уста.

– Тоест? – успя да изцеди през пресъхналите си устни той най-накрая.

– Първо, моля да ме извините за филмовия цитат, но съм голям поклонник на Спилбърг – изкикоти се изискано Тътъридж. – Да, господин Роджърс, „Спокойствие“, Инкорпорейтид се специализира именно в това. Ние знаем какво ви притеснява. Запознати сме перфектно с онова, което ви яде всяка нощ. Ще ви предложим следния начин на действие: с помощта на известно количество медикаменти, които са фирмена тайна, но, уверявам ви, са напълно безобидни ( както може да се убедите от клетвените декларации на тези членове на министерството на здравеопазването, приложени в ето тази папка... ) ще ви вкараме във вътрешността на вашето собствено подсъзнание. Там вие ще се срещнете лице в лице с хората и емоциите, които не ви дават мира, ще имате възможност да се конфронтирате с тях и – тук идва и най-хубавата част – да ги убиете.

– Как така „да ги убия“?

– В прекия смисъл, господин Роджърс. Знаете, че терапията с гняв е доста популярна сред някои култури и народи. В някои учреждения в стаите за почивки има кукли с вида на шефовете; служителите изкарват яда си на тях и така успокояват съзнанието си и повишават производителността си. Ние тук правим същото, господин Роджърс... само че вместо кукли използваме вашите материализирани страхове и тревоги. Гледайте на това като на компютърна игра, персонализирана лично по ваш вкус, която ще ви помогне буквално да се конфронтирате с по-слабата и пагубна за вас част от подсъзнанието ви.

– И сте сигурни, че това ще помогне? – след няколкоминутен размисъл попита Роджърс.

– Пълна гаранция, както ви е известно, дава единствено Господ Бог, господин Роджърс – усмихна се Тътъридж. – Така или иначе обаче успеваемостта ни е над 96 процента. А и ако се загледате в дребния шрифт на нашия договор, който в действителност съвсем не е дребен и изобщо не е прикрит – той отвори ново чекмедже на бюрото си и плъзна пачка листи към Роджърс – ще видите, че в случай на неудовлетвореност от ваша страна в срок до две години (две години!!!) може да се обърнете към нас с оплакване и ние незабавно ще ви възстановим заплатената сума, като удържим единствено едни символични 20 долара за... да го наречем, консултацията, която проведохме днес с вас.

– Звучи честно – измърмори Роджърс, докато четеше сбития и наистина твърде позрачен договор. След кратък миг на колебание той извади писалката от вътрешния си джоб и със замах се подписа на последния лист.

– Чудесно! – плесна с ръце Тътъридж и за един миг усмивката му стана толкова огромна и сияйна, че заприлича на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. – Сега, ако бъдете така добри да дойдете в съседното крило на сградата, където нашите медици ще се занимаят с вас и ще ви подготвят за личния ви кръстоносен поход срещу мрачните тайни на подсъзнанието ви...

***

Когато отвори очи, Роджърс видя, че се е озовал в тъмен и влажен коридор, осветен единствено от по една мъждукаща електрическа крушка на всеки 20-30 метра. Любопитството му го накара да удари с юмрук по стената: усещането бе повече от реалистично, а капките кръв по кокалчетата му изглеждаха перфектно червени и идеално сферични. Подсъзнанието му очевидно си вършеше работата добре. Той закрачи бавно по хлъзгавия мраморен под. Стори му се, че долавя онзи припрян и приглушен шум, който подсказва на собствениците, че е крайно време да извикат човек да изтрепе плъховете в къщата. Искрено се надяваше, че това е страничен ефект от наркотиците, с които го бяха натъпкали. Мразеше плъхове.