Сибин Майналовски - Усмивка в полунощ

На Мартин, който и без това си беше роден с късмет, даже не му се наложи и да чака. Когато бутна масивната дъбова порта на „Котката“, първото нещо, което дочу, бе смехът на постоянните клиенти, прекъсван през две-три минути от тютюнджийската кашлица на Джонатан. Оттам насетне не бе трудно да го открие – просто следваше звука от белите дробове на Деветте Пръста и смрадта на отвратителните цигари, които според легендите той пушел дори докато спи.

Докато се представяше на детектива-магьосник, той не го удостои даже с мимолетен поглед, тъй като бе прекалено зает да бройка новата сервитьорка на Рей Макгавърн, която бе обула панталонки с дължина, правопропорционална на възрастта ѝ, тоест, крайно недостатъчна. Щом спомена обаче за тайнственото замръзване на реките и вкара няколко сърцераздирателни лафа за безизходицата и мизерията, налегнала Амарантия, Джонатан живна малко. В секундата, когато Мартин приключи разказа си, магьосникът метна фаса си в недопитата халба и викна:

– Не се моткай, ами ме води, че не помня пътя!

„Зелената котка“ този път за проклетия се бе материализирала доста далеч от кралския палат, който по съвместителство в момента играеше ролята и на централен кризисен щаб на Конвента. Джонатан обаче изобщо не мигна, когато Мартин му съобщи печалната новина. Напротив – ухили се и подвикна:

– Чудесно, тъкмо няма да има кралски пръдльовци, които да ни се месят в работата!

След което запраши към най-близката река. Когато стигнаха, Деветте Пръста слезе до коритото ѝ, почука с тока на обувката си по замръзналата повърхност, наведе се надолу, дъхна, опита да изчопли с нокът едно замръзнало листо, след което изхъмка дълбокомислено, седна на един камък и запали една от вонящите си цигари. Когато я допуши, огледа фаса замислено и го изгаси в леда. На повърхността се появи дупка, която засмука угарката, затвори се, след което се отвори на десетина метра по-надолу по течението и изплю остатъка от цигарата на брега. Джонатан се почеса по наболата брада, изхъмка още веднъж, каза си замислено „Ами... що пък не...“ и хукна по пътеката, която водеше към палата. Мартин едвам съумяваше да го следва.

В двореца ги посрещнаха с радостни възгласи. Съветникът на краля, който отговаряше за въпросите по туризма, ги уведоми с треперещ глас, че току-що една от групите алорнски туристи е отказала резервацията си и с благоговение запита Джонатан дали вярва, че ще успее да разгадае мистерията, преди и други да са последвали примера им.

– Че аз вече я разгадах! – хилна се като малоумен Деветте Пръста и запали нова цигара.

Всички ахнаха.

– И какво заклинание ще е необходимо, за да се размразят потоците? – попита плахо кралят на Амарантия, надявайки се, че Джонатан няма да му отговори „Ами, от ония скъпите от Запада, дето трябва да нагласиш половината бюджет на кралството за три години напред...“.

– Никакво – обяви самодоволно Джонатан и загаси фаса си в кралския фикус.

Дори гаврата с благородното растение не успя да отвлече вниманието на Негово Величество от потресаващата новина.

– И как така...?

– Просто въведете строг санитарен контрол на туристите по границите, издайте указ, задължаващ къпането на територията на Амарантия поне веднъж седмично и бийте черни печати на тия, които не спазват правилата... особено ако са от Анкх-Морпорк – изрече Джонатан, поклони се пред ошашавената кралска особа и се изниза в посока „Зелената котка“.

– Добре де, човек, как успя да ти хрумне тази идея, и то за броени минути? – разпитвахме го ние впоследствие – когато всичко в Амарантия вече беше наред, къпаните туристи ахкаха и охкаха при вида на кристалните водопади и ручеи, а една част от влезлия в кралството валутен поток се бе изсипал в джобовете на нашия приятел под формата на щедър хонорар.

– Имах подозрения още когато Мартин ми обясни ситуацията... а когато отидох на място и видях как реката очевидно е разумна и плюе хвърлените в нея фасове, всички съмнения изчезнаха.

– Но откъде дойдоха подозренията?

– Всички знаят, че основният процент туристи в Амарантия идват от Анкх-Морпорк. А аз вчера забърсах една мадама оттам. Чаршафите ми още смърдят на кисело зеле и котешка урина заради нея... – отвърна Джонатан, потръпвайки с погнуса и си заръча още една водка.