Сибин Майналовски - Усмивка в полунощ

– Тери, стара хиено такава, ти защо не се включваш в данданията?! – крясна по едно време Джаспър, който очевидно бе сръбнал повечко и трудно контролираше вида си. В момента кърваво-червеният му смокинг бе гарниран с резедава ренесансова перука и черни латексови панталони, на чатала на които с червило бе изрисувано сърчице.

– Нямам настроение за кавги, Джеси – въздъхнах аз и допих остатъка от чашата си. – Всъщност, нямам настроение за нищо... Искам просто да се натряскам, да направя някоя поразия и да се прибирам.

– Да не би да са те изритали от университета? – загрижено запита Марти, който от доста време насам ме врънкаше да ходатайствам за него, ако случайно някой път стане дума за вакантното лекторско място в катедра „Древни раси“.

– Не, не е това, Марти, и да, обещавам, следващия път ще говоря за теб с професор Гръбман...

– Тогава защо си увесил нос като рианска проститутка? – изръмжа Ралфи, тактичен както винаги.

Бръкнах във вътрешния си джоб, извадих дебелата пачка с пликове, които бях натикал там, преди да изляза, и ги метнах на масата.

– „ Уважаеми г-н Сторн, благодарим Ви за изпратените ръкописи. За съжаление, точно в момента нашето издателство изпитва затруднения и едва ли ще е в състояние да издаде Вашите произведения... “ – започна да чете едното писмо Джордж.

– „ Недостатъчно живият характер на Вашите герои, нереалността на ситуациите във Вашите творби и очевидната Ви незапознатост със съвременните тенденции във фентъзито правят публикуването на разказите Ви практически невъзможно... “ – прекъсна го Анджела, отваряйки втори плик.

– Абе тия луди ли са?! – удари с юмрук по масата Алекс. Чертите на лицето му за миг се размиха, разкривайки остри зъби и вълчи скули. – От толкова време се познаваме, нещата, през които сме преминали заедно, могат да напълнят цяла библиотека, а те ти навират в носа „съвременни тенденции“ и „нереални ситуации“???

– Е, все пак нямаше как да им кажа, че всъщност нещата, за които пиша, са ставали наистина... – свих рамене аз. – Представяш ли си: „ Уважаемо издателство, представям на Вашето внимание последната си творба, която е нещо средно между документален пътепис из Обединените Светове, репортаж за живота на върколаци и практически наръчник „Как да преспим със сукуби, без това да се отрази на жизнения ни статус?“ ...

Анджела се изчерви и сведе поглед.

– И искаш да кажеш, че никога през живота си няма да се видим като герои на литературни произведения? – тъжно промълви Бранди.

– И децата няма да ме спират по улицата за автографи? – въздъхна Марти.

– Не и в близко бъдеще, другарчета... Поне докато не спрат да толерират некадърните пачаври с ялови стихове и богати татенца – въздъхнах и аз на свой ред и махнах на Рей за още една водка-47. Преди обаче чашата да се озове пред мен и носът ми да улови божествения аромат на билков алкохол, вратата на „Зелената котка“ се отвори и вътре нахлу разчорлен друид с разкривено от уплаха лице.

– Помогнете!!! – изкрещя той. – Има ли магове тук?

– По-полека, друже, ще си докараш инфаркт... – Джордж се изправи, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. Друидът се сепна, но след като видя жетона на АК, се поуспокои.

– Дриадите от Гората на Сенките си направиха шега и изпратиха коледни курабийки с виагра на планинските елфи от Ангтор, но когато играта загрубя, отказаха да... м-м-м... празнуват... с тях... и след това стана страшно! Колегите от Ордена ме изпратиха за помощ. Не знам колко още ще успяват да ги държат далеч едни от други...

– Рей, пиши ни го на сметката – изправих се аз и се запътих към вратата. Цялата компания ме последва.

– Сигурно и за това няма да ти повярват, ако след време решиш да го описваш – хвана ме под ръка Бранди.

– Сигурно, колежке. Сигурно...

Тъмнината навън, мрачна и гладка като мозък на поетеса, ни погълна. Бе време за поредното ни „недостатъчно реално“ приключение. Жалко, че никой никога няма да прочете за него.

Може би някой друг път...